Не завиждам, мале, не завиждам
ти си ме родила със сърце широко,
не завиждам, мале. не завиждам,
ала нося рана много надълбоко.

Само гладен знае вкусен ли е хляба,
само болен знае що е лек да няма,
само мама знае вечно да ме чака,
да целува хляба, да оплаква мрака.

Не завиждам, мале, не завиждам
на широки двори, на големи къщи.
Не завиждам, мале, не завиждам,
големството, мале, без сърце е нищо.

Само пролет има цъфнало кокиче,
най се много жали за добро момиче.
Само мама знае вечно да ме чака,
да целува хляба, да оплаква мрака.

Изпята от Нона Йотова, тази песен е предназначена за мъжко изпълнение. Лирическият герой разговаря с майка си за своята изгубена любов. Заминал на гурбет, за да изкара пари, се забавя повече от необходимото и момичето му се жени за някакъв големец, който ще й подсигури хубава, голяма къща и охолен живот. Не завижда той на мъжа й, нито на къщата му, нито на имането му, защото знае, че "големството, мале, без сърце е нищо".
В изповед пред най-святата се разкрива душата. Образът на майката винаги е съпътатвал най-тежките изповеди в нашето народно творчество, както и в литературата ни. Спомнете си "Майце си". На кого Ботев може да се довери повече, на кого ще изплаче пръв скритата си болка, кой ще го утеши най-добре, ако и да не го разбере?! На майката може да се каже всичко, тя всичко ще понесе. И както Ботев споделя "та моята младост съхне и вехне люто язвена", така и тук чуваме тежката изповед "болен знае що е лек да няма".
В душата на героя има "рана много надълбоко", тя няма да се излекува, няма да завехне. Но той има широко сърце, не завижда. И ето тук личната драма минава индивида и става общовалидна. Големството не се измерва с пари, къщи и "широки двори", то винаги е в сърцето. Героят ни, изоставеният от любимата, предпочела да не го дочака, има "широко сърце", съпругът й, големецът има "широки двори". Ширината на пространствата тук е привидно в полза на втория. Но когато говорим за ширина на сърцето, говорим за безкрай, за преминаване в метафизичните измерения, които отвеждат човек при смисъла, при истината.
Защо обаче той не я прокълне?! Тя е изменила на обещанията им, не го е дочакала и е побързала да се задоми. Защо тази жена ще остави в сърцето му рана, която няма да има лек? Защото широкото сърце не търси виновни за болката, защото знае да обича истински, защото знае и истински да плаче. Тя сега има голяма къща, име, власт - неща, които бедният гурбетчия не може да й предложи. Той вярва, че тези неща ще й бъдат достатъчни, за да живее, както заслужава и да бъде щастлива. Защото тя всъщност е добро момиче.
Но сърцето му знае, знае какво е истинското щастие, знае, че "големството" не се мери с материални придобивки. Ето в това противоречие откриваме нелечимата рана на героя. Това той не може да надживее, това ще го измъчва жестоко в будните му нощи и в пролетите без кокичето, изгряло на лицето на любимата му. От този ден насетне няма да му е вкусен хляба, дори да бъде целуван от майката, от този ден нататък той все ще е болен и гладен.
Тази песен е пропита с тъга. В нея сякаш няма надежда за изцеление. "Само болен знае що е лек да няма". Има утеха - майката, която ще оплаква мрака, мрака, настанал в живота на чедото й. Има единствено утеха. Няма път и надежда, няма вяра, няма лек. Има глад, рана и вечна жал.

Дай нещо по-ведро! Нали не искаш да ме разплачеш?!
Хубав неделен ден за теб!:)

Не искам да те разклаквам, но и аз си поплаках за героя, особено като седнах и запях с песента.
Малко като ми поотмине, ще напиша нещо ведро - обещавам! Сега все още надничам с героя зад зидовете на широките двори и гледам увяхналото кокиче на лицето на любимата му.