Вървя по улиците, малка на години и голяма на сърце, усмихвам се с очи на вятъра, погалвам кучето, дошло да потърси малко топлина и се чувствам приказна. А няма приказка наоколо, безприказните места, които обитавам ме срещат със страданието на хората, срещат ме с угасналите им очи, с пропилените им години. Вървя и усещам целувката на дъжда, преживявам сливането със Вселената всеки път, когато някоя дъждовна капка попие в мен и вътре в мен нещо се смее и ми е топло, но усещам с цялата си повърхност нещастието на хората. Над почти всеки има една свита фигурка, прибрала ръце пред себе си, за да се запази от безбройните атаки на жестокостта и разрушението, които сама си причинява, тази фигурка шуми в мен като развалена станция на радиото. Тя носи тежест на раменете ми, покрива ме с всеобщата печал и страдание, а единстеното, което мога да направя е да се моля, да вярвам и да не губя топлото в себ си, за да бъдат и молитвите ми и вярата ми силни.
Вървя по улиците, ноемврийския вятър брули лицето ми, а аз всъщност се галя в него, танцувам с него, понасям се в ритъма на листята, завихрили се наоколо - толкова е красиво да се слееш с вятъра. А очите ми виждат тленост, разложение, умиране. Виждат омърлушени, обрулени лица и проникват дълбоко в същността на тъгата, която срещат, виждат безкрая и шансовете, виждат пътищата и задачите, виждат грешките, а могат само да се усмихнат.
Понякога се уморявам от всичко това, от цялата тази тъга, която е затиснала хората, от страховете им, от нещастието им, отчаянието и злобата им. И в умората, на секундата преди предаването и спускането, аз се вкопчвам в слънцето, светещо зад облаците, в котката, която нося в душата си и с безкрайна сила и нежност прегръщам всички. Повдигам на раменете си този невъзможен за носене товар и тръгвам отново по улиците на света, малка на години иголяма на сърце, за да се усмихвам, за да вярвам, за да шептя тихичко своите молитви.

koi e tozi priqtel...poznavam li go ?

ли усещам? Здравей, душичко, как си?