И в най-щастливия плам има капчица сълза,
и в най-ароматната тишина има малко самота,
и в най-прекрасната усмивка, оставяш и тъга.

Ти все нямаш време за най-истинските неща,
за топлината и за радоста ни, за любовта...
Донасяш ми щастие и ми оставяш самота!

И няма ли някога при тръгване да съжалиш,
да видиш, че в очите ми скоро ще да завали,
и няма ли някога моите истини да уважиш?

Не, ти нямаш време, нямаш време за любов,
нямаш смелост за приятел и идваш мрачен.
От мен отпиваш до насита всеки малък зов.

И нямаш време, ти нямаш време да обичаш
и само ако знаеш колко смешно ми звучи.
И някога, когато не знаеш даже къде съм,

дали все пак, дали няма за мен да съжалиш.
И да си кажеш: "Колко малко искаше от мен -
внимание и радост, топлина и време за смях,

нима наистина си позволих да съм жесток,
с единстената, която устоя на жестокостта ми,
която в болката изнесе чиста любовта ни,

която с хладнокрвие завидно, непонятно
понесе толкова неща от мене, толкова неща
и пак остана моята най-тиха необятност?"

И в най-щастливия плам носиш ми сълза,
в тишината след тебе, оставяш самота.
Ти си тръгваш усмихнат, сляп за моята тъга

Колко ли е всъщност силна човешката душа?
С грижа за твоето спокойствие пак ще се руша.
И някой ден, някой ден, когато ме потърсиш

ще те срещне само най-тъжната ми тишина.
Дано поне тогава разбереш, че ме убиваш -
аз искам само право да си изразявам обичта.