Помниш ли, обич, помниш ли
онези луди зимни дни, когато
вярвахме, че бяха възможни
всичките май-смели мечти?!

Помниш ли и как се смеехме
един на друг и двама на света -
как пред обичта ни немееха
и демоните черни на Страха?

Помниш ли бликащите песни,
разговорите без свян и суета?
Защо останахме във времето
като спомен за смела мечта?

Помниш ли онази спонтанност,
която бързаше винаги пред нас?
В какво се превръщаме бавно,
каква е тая пропаст между нас?

Мисълта да те оставя ме боли,
раздялата съвсем ще ме убие.
Нали сме си все същите, нали,
отговорите сега от мен се крият.

Защо така помръкваш тъжно -
остарял си сякаш със години?
Моята нежност къде засънва?
На себе си съм чужда - помогни ми...

Не ме тикай във графици само,
да обичам по график - не искам!
Протоколните обаждания мразя -
гласа ти спонтанен ми липсва.