В прединфаркта на душата,
ожадняла от агонии и слепота
на пръсти влиза суетата
и се усмихва пак като сестра.
И става тихо, невъзможно тихо,
стаята презрително мълчи -
дращят лудо нокти по стените
и дъждът - навън вали...

А вътре е сухо и празно,
няма порив на вятър
и дъждовна сълза.
Сянка в стените пролазва
да завърже пак
очите на нощта и мисълта.

Недочетените книги,
премълчаните слова,
писмата неизпратени,
несбъдната синева.

Върху завещанието на
самотата,
смело ще нарисувам дъга.