Сключвам ръце в самотата на снежинките,
бялото ме възхищава, но не пълни тишината.
Къде са песните, преливащи в душата ми -
върни ми ги, върни ми ги, за бога, къде са?!

Проскърцва под мене снега и политам надолу,
защо не се смея вече на своите падания?
Позволих ти да ме съсипеш, аз съм виновна,
защо не мога да срщна зимата отново с радост?

Ден след ден убиваш всичко светло в мене,
кога изпълних се със неотребна и удобна нищета?
Мразя се такава, такава не съм си потребна,
но защо не мога да надмогна тая тишина?!

Къде са танците, смеха и онзи птичи устрем,
усещам се като въглен встрани от огнището...
Не искам вече да те виждам, как не искам...
хайде, Вселено - открий ми новите пътища!