Да се родиш във свят,
все още неготов за теб,
да си останеш чужд
и сред най-близките.
Да бъдеш, за да скрепиш
всевечния мост,
по който да минат епохите.
Да се родиш птица,
орисана да бъде прикована
на болни и слаби нозе -
песента да ти е награда,
утеха - птичето сърце.
Да бродиш сред килии,
затворите отрекъл
и капчици вода
да подаваш през решетките
просто, за да не загине
жаждата за нов живот.
Да мълчиш, когато знаеш
какво идва, какво ще стане
и развявайки своето знаме
да оставаш неразбран
и често даже подиграван.
Но да продължаваш!
Да не спираш и твориш,
да скрепяш тежките епохи.
А в диханието си кратко
да поемаш отровите,
за да издъхваш нов живот,
обърнал даже принципа
на дишането.

Ами , отново си невероятна ;)

Това съм аз и моите нещастни календарни градове!

Радвам се, че ти е харесало :) Поздрави!

си го усетила и за всеки е, и е за мен...то в крайна сметка няма разлика, нали? :)
"Нещастни календарни градове" - усещам как това ще прокапе в стих или нещо по-голямо. Уникално чувство в една едничка реплика... Продължавай напред! Смело и с усмивка! Може би строиш бъдещето...а то някога ще е прекрасно...малко остава