Постинг
27.04.2011 20:08 -
По-добре да съм нещастен, но прав, отколкото да позволя да ме оборят и да съм щастлив
Наистина толкова много ли значи нашата истина, та не можем да си позволим да я подложим на съмнение?!
Наистина ли е така важно да бъдем просто винаги прави и убедени в тази си правота да губим приятели, усмивки и радостни изживявания?! И ако ще губим нещо или някого заради тази си правота, дали не е по-добре да я подложим на съмнение. Истината носи щастие, намира хора, които те обичат, сближава. Може би ако ще загубим от нашата истина, то тя е всъщност неистина?
Мисля си с колко заблуди живеят хората, а съмнението гризе отвътре, разяжда, избухва понякога в сълзи, дрг път с дни се спотаява, но веднъж покълнало расте, расте, събира сили и ни убива. Но това не е съмнение, това е отказ да видиш истинската действителност. Тази болка, това тихо нещастие, тази нервност, на които робуваме малко по малко ни затриват. Защото истината боляла. Боли, разбира се, че боли, взривява покоя, отваря нови пътища и те изпраща пред свободния избор - страшно е! Но аз предпочитам да умра веднъж от истина, отколкото всеки ден малко по малко да се топя в съмнения и самозлабуди.
Мисля си за това и как хората се правят, че не виждат. И се правят, че нищо не се е случило. И се чудя защо е така. Някой да ми обясни, защото аз не го разбирам. Потребност ли е? Какво е?
Защото, каквото и да е, мисля си, че е страшо, мисля си, че не е щастие.
Да си обвързан с предсавата за това какви трябва да са нещата според теб си е жива агония. И не, не преувеличавам. Агония е, застой, разлагане...
И има после една граниза, зад която всико е падение. А пропастта, колкото и дълбока да е тя, все има дъно. И ако падаш дълго, значи е много високо ръба, значи долу просто ще се размажеш.
Може и да обичам да съм права, но допускам това, че може би греша. И ако е грешка - урок е, а като е урок - развитие е. Като се развиваме сме щастливи. Не че трябва непрменно да се съгласяваме със всичко - не в това е работата. Работата е в това да се научим да подлагаме на съмнение убежденията си (особено онези, които не са наши личностни, а са наложени от социума) Ако наистина сме прави, то ще си докажем и това ще ни донесе истиска радост, но ако грешим....
Нека започнем да приемаме това, че правим грешки, че вярваме в абсурди. Защото ако сме прави и сме нещастни - какъв е смисъла да бъдем прави?
Наистина ли е така важно да бъдем просто винаги прави и убедени в тази си правота да губим приятели, усмивки и радостни изживявания?! И ако ще губим нещо или някого заради тази си правота, дали не е по-добре да я подложим на съмнение. Истината носи щастие, намира хора, които те обичат, сближава. Може би ако ще загубим от нашата истина, то тя е всъщност неистина?
Мисля си с колко заблуди живеят хората, а съмнението гризе отвътре, разяжда, избухва понякога в сълзи, дрг път с дни се спотаява, но веднъж покълнало расте, расте, събира сили и ни убива. Но това не е съмнение, това е отказ да видиш истинската действителност. Тази болка, това тихо нещастие, тази нервност, на които робуваме малко по малко ни затриват. Защото истината боляла. Боли, разбира се, че боли, взривява покоя, отваря нови пътища и те изпраща пред свободния избор - страшно е! Но аз предпочитам да умра веднъж от истина, отколкото всеки ден малко по малко да се топя в съмнения и самозлабуди.
Мисля си за това и как хората се правят, че не виждат. И се правят, че нищо не се е случило. И се чудя защо е така. Някой да ми обясни, защото аз не го разбирам. Потребност ли е? Какво е?
Защото, каквото и да е, мисля си, че е страшо, мисля си, че не е щастие.
Да си обвързан с предсавата за това какви трябва да са нещата според теб си е жива агония. И не, не преувеличавам. Агония е, застой, разлагане...
И има после една граниза, зад която всико е падение. А пропастта, колкото и дълбока да е тя, все има дъно. И ако падаш дълго, значи е много високо ръба, значи долу просто ще се размажеш.
Може и да обичам да съм права, но допускам това, че може би греша. И ако е грешка - урок е, а като е урок - развитие е. Като се развиваме сме щастливи. Не че трябва непрменно да се съгласяваме със всичко - не в това е работата. Работата е в това да се научим да подлагаме на съмнение убежденията си (особено онези, които не са наши личностни, а са наложени от социума) Ако наистина сме прави, то ще си докажем и това ще ни донесе истиска радост, но ако грешим....
Нека започнем да приемаме това, че правим грешки, че вярваме в абсурди. Защото ако сме прави и сме нещастни - какъв е смисъла да бъдем прави?
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 5980
