"...разсъждавам какво е Ад! Това е страданието да си неспособен да обичаш" Ф.Достоевски

Една забележка преди да започна статията си. Под семейни взаимоотношения нека приемем общото разбиране за взаимоотношенията, съществуващи между участниците в една двойка без значение официалния им обществен статут.

След много наблюдения и преживявания спокойно мога да изкажа извода, до който стигнах - хората не умеят да обичат. Хайде, сега - почнете ме, че любовта е относително понятие и всеки я носи различна в себе си. Прави сте, как бих могла да споря с това?! Но тук правя една разлика между обичта и любовта. Като приемам условно, че любовта е съдържаща, градична част на обичта. Или обичта е съвкупност от любовно увлечение, страст, приятелство, взаимно разбиране, взаимопомощ и подкрепа! Другият основен проблем в човешкото съзнание е страхът. Той толкова умело е превзел мислите на хората, че заплашва съвсем да ги погълне. страх от какво? От всичко, което се сетите - страх от самота, страх от поемане на рискове, страх от свободата, страх от самия страх. Тази пагубна "параноя" е създала идолопоклоници на страха. Това вече не е онзи страх, който те предпазва и е в някаква степен полезен, а един страшен страх! От всичко, от хората, от нас самите, от чувствата, от мислите ни, от опзонаването на вътрешния ни свят.
За големите "манипулатори" е добре дошло. Лесно се управляват заспалите, безволеви и слабохарактерни, зомбита, които отдават доброволно енергията си и презират изявата на индивидуалността. Лесно се управляват враждуващи страни - по старата максима "Разделяй и владей!"
Именно в най-интимните, семейни отношения можем да видим болезненото отражение на тази "изтормозена" действителност. Пълна липса на доверие, пълна липса на искреност, пълна липса на комуникация, напълно изкривени схващания за правилно/неправилно; добро/зло, пълна липса на желание за съзнателни избори, нарастваща агресия, взаимно енергийно модераторство, напълно изкривени схващания за "обет"; напълно съсипана душевност, задъдена улица пред еволюцията, съвсем погрешни схващания за основни понятия от вътрешния ни свят - любов, щастие, радост, растеж, свобода, отговорност, пълна липса на смелост и крайна неспособност за обичане, наличие на обсебване и притежаване, никаква циркулация на чиста енергия, крайна неспособност за вземане на адекватни решения, напълно изкривена визия за истината и лъжата... и т.н.
Ето в тази среда израстват децата. Според вас, здравословно ли е?

И сега един феномен, който просто ме потриса...
"Изневерявам на мъжа си, да! Но иначе всичко вкъщи е наред, а и той нали не знае, не е наранен.Нормално е."
Въпрос с повишена трудност - ТОВА нормално ли е?

Първо изневярата е следствие, а не причина! Тя е индикация за съществуващ проблем, който може би има решение. Решава се с участието на трети!
Второ една връзка извън семейството може и да не го съсипе и разруши, но определено няма как подобно семейство да се изгради.
Трето премълчаването и благородната лъжа, щадящи човека всъщност са си едно лицемерно прикриване на егоистични наклонности.
Четвърто истината рано или късно излиза на яве - това е винаги валидно! и така или иначе ще наранява.
Пето лишавайки човека от правото му на свободен избор и следователно на развитие, наистина ли твърдим, че го обичаме? С кое право?
Шесто зад подобно изказване надзърта един от огромните страхове на човечеството  -страх да попаднм в сферата на несигурното и да изгубим опорите си. А доколко такива опори са здрави? Никак не са!
Седем ако ще имате отворена връзка и ще си позволявате любовните увлечения на случайните влюбености, но наистина обичате партньора си, то не би ли следвало искреността, която е градивен елемент от тази обич да ви направи свободни да говорите за това открито, а не да живеете в лъжа, предавайки постоянно себе си?

Другото, което забелязвам много често е обвиняването. Тази вина така умело се насочва един срещу друг, че смачква абсолютно всичко по пътя си.

Нека си припомним какво е обичта - свободата да бъдеш себе си до другия, даване на същата свобода на другия, безусловна вяра и желание другия да е щастлив и усмихнат. Тя развива човек, разширява светогледа му, носи му положителна промяна и го преоткрива. Единственото, което искаме е свободата да можем да изразяваме обичта си. Ние се чувстваме наранени, когато не можеш да обичаме, а не когато не ни обичат, защото идеята на обичта е да даваш.  Обичта предполага наличието на искреност и смелост за същото и отрича притежаването.

Как ще държим сметка на някой, който до преди години даже не сме знаели, че съществува къде киха едва ли не? Всяко ограничаване на свободното протичане на енергия между двамата води до срив и търсене на алтернативни решения за справянето с него, които се приемат като нещо странично, нямащо отношение към нас. С кое право ще обвиняваме, съдим и заклеймяваме поведението на човека, когото твърдим, че обичаме. Обичта не се случва по заслуги, ако се случва така, то едва ли е обич. С кое право си позволяваме да знаем вместо другия как ще се почувства и се оправдаваме лицемерно, че това е предпазване от нараняване, при положение, че сме се хванали вече за оръжиието, което рано или късно ще нанесе рана. С какво право оправдаваме себе си за направен грешен избор и несмелостта ни да го видим като такъв с "лошото" поведение на другия, а не правим нищо, за да променим ситуацията?

И в такава среда възпитаваме децата си, там ги подготвяме за голямото приключение на живота - в лъжи, страх, несмелост, заблуди и агресия!

Е...това нормално ли е?

Знам, че в личния ти блог едва ли е подходящото място за споделяне, но мисля, че има отношение към темата.
Бях омъжена 12 години, с две деца! Винаги съм изневерявала на съпруга си. Първите години от брака ни си мислех, че е само заради физическата наслада от секса и имах краткотрайни авантюри. За някои той подозираше, за други не, но така или иначе винаги е бил много мнителен и ревнив.
Последните пет години от брака ми имах и паралелна връзка. И така говорех - обичам ги и двамата, не искам никого да наранявам, ако кажа на мъжа си той ще ме остави, а другия знам ли го дали ще ме иска, дали няма да бъде той неверен на мен, както съм аз. Тук поне ми е познато, знаем си номерата...пет години!
Не зная в кой ъгъл си била ти, но да ти кажа, този е не по-малко тъп!
На другият мъж му писна от мен. Все ми повтаряше, че живея в лъжа, че се страхувам, а аз се сърдех и ...както и да е! минало!
Когато си отиде от живота ми - замина в чужбина, за да е възможно най-далеко от мен нещо се скъса сякаш в мен и разбрах, че пет години той ми е казвал истината, но аз съм била глуха за нея.
Разведох се! Стана нещо странно - не се случи нищо, от онова, от което се опасявах и нищо от онова, в което бях убедена. Бях сигурна, че не бива да давам надежди на другия човек, защото той ще си намери някоя жена, ще си създаде дом и ще бъде щастлив. Нямах правото да му се бъркам, а и какво можех да му обещая. Нито пък вярвах, че може да е само с мен и че няма много бързо след като се разделим да се утеши с друга. А за съпруга си мислех, че никога няма да преодолее развода, че ще умре от мъка, ще се озлоби, ще започнат войни за децата.
Какво се случи? Бившият ми мъж се ожени точно 6 месеца след развода ни за една доста по-млада и красива жена, която явно е, че много го обича и сякаш не е същия човек, когото познавах - не я ревнува, не я пази и дебне. Тя ли му подейства, не знам - не започнаха войни за децата, разбрахме се да ми помага ако имам нужда и ми помага с пари доста често. Те ходят при тях.

Малко ми е криво като ходят, но ги ивждам, че те преоткриват баща си и сякаш го обичат много повече. Те сега са много добре, по-жизнени са и определено живеят в една в доста по-спокойна обстановка, а това, повярвайте ми е толкова важно...
Другият мъж е някъде в чужбина, не се е женил. Работи и толкова. Сестра му ме информира. А аз, която си мислех, че лесно ще си намеря пак някой, в който дасе влюбя съм вярна на една платонична любов, която сама пропъдих от живота си и гледам да се занимавам предимно с хобитата си и с кариерата си.

Сега ясно осъзнавам какво съм направила, къде съм грешила и с колко слепи очи съм гледала на живота като цяло. Изпълнена съм с позитивни мисли и вярвам, че нещо хубаво предстои да се случва.
Благодаря за вниманието! Исках само да разкажа...
Елена

Моят блог е подходящ, за каквото ти хрумне :) И щом си имала потребност да се разкажеш точно тук - няма никакъв проблем. Всеки има своята живейска история. Благодаря ти, че сподели своята.
Най-хубавото, което виждам при теб е един започнал процес на помъдрряване и осъзнаване, а това заслужава искрената ми възхита. За твоята си история, ти си знаеш :) Аз мога само да ти пожелая изпълнени с положителна енергия дни и заредени с любов преживявания. Бъди в светлината! Прегръщам те топло и ти изпращам положителна мисъл, Елена! :)