Има вечери и сутрини,
понякога със дни наред,
когато няма как
да чуя собствения си глас,
защото няма със кого
да поговоря...

В тишина така
остават стиховете ми -
приют на самота.

А аз не искам да са те -
стаи мрачни и студени,
затворени в юмрук ръце
памет, незапомнена от себе си.

Неправилни и малки
те все пак са ми прозрения
и колко е жалко,
че разговарят само
със себе си.

Аз искам те да бъдат
мостове златни от здезди,
да блика чиста радост
тъй както извор се твори.
И искам смях и песен сладка
да запява някъде във теб
щом стиха ми прочетеш.

И спрях да пиша
във мълчание!
В онези вечери и сутрини, когато
не си спомням собствения си глас
и украсява всичко тишината.
Спрях!

Сега към молива посягам
единствено от обич,
единствено от радост
и щом пиша до мене посяда
целият свят!

Хиляди, хиляди думи
преминават забързани.
Разказват, споделят и питат
душите ви...
жадни за внимание.

От скоро аз пиша единствено, когато
до мен света посяда да си поговорим...