И когато някой ден
до тебе седне непознат
в очите със преглътнати сълзи,
ще видиш моите очи.

и когато те обвземе лудост,
затворен в някоя килия,
в лудостта си,
ще потърсиш моите очи.

И когато случайно ме срещнеш,
и щом не те позная,
в следата на стъпките ми
ще ти липсват моите очи.

Очите ми с онази говореща любов във тях,
очите ми с детската покана за бели,
очите ми с усмивка украсена от мечти,
очите ми, които те прогаряха.

И когато в спонетите ти дори,
очите ми от тебе се отвърнат,
спомни си своите жестоки удари,
с които всъщност ги уби.

Какво ми доказа, какво си доказа?
Че няма да стане на моето.. е няма,
но разликата между двама ни..
е че аз не играя.

И когато някой ден го разбереш,
ще крещи във тебе всичко,
а аз ще бъда някъде далеч,
твърде чужда, непозната..безразлична.

Очите ти... говорещи звезди
във лудостта потърсили покоя
за времето, което ни дели
спомни си ударите че била си моя

Нима спомените топлят,
когато времето мълчи?!
На лудостта в покоя
няма говорещи звезди.