Ситни стъпки се разхождат в мрака,
аз вярвам, че това е само дъжд,
дошъл да отмие от очите тъгата
и да ми помогне после да заспя.

Ситни стъпки, много тихо и без цел
белязват улиците със безсмислие.
Питам се понякога, има ли предел,
след който вече си едно безсилие?!

И ако да кога е той, кога ни завладява,
щом спрем да чакаме и да се надяваме
на себе си вече станали непознати.
Или в мига, когато спрем да даваме?!

Едно обещание устните бразди сега,
но в стиховете ми е някак си спокойно -
като ситни стъпки в мрака на нощта
се разхождам вътре в своята душа...