Ако самотата можем да превърнем в нещо градивно, да вложим в нея труд и съзерцание, за да израстнем, то самотността ни разболява.
Самотата е тежка, понякога много тежка, но истински болезненото е всъщност самотността. Защото първото зависи от обстоятелствата, а ние тях винаги можем да променим лесно. Второто е едно усещане вътре в нас за.. кисело, за празно и както и да променяме обстоятелствата, то си остава. Единственият начин да се спасим от самотността е да извършим онази вътрешна промяна, която е едновременно най-прекрасното и най-ужасното нещо на света. Защото ние се страхуваме от нея, тя ще ни донесе нови, непознати неща. Неща, които не познаваме не можем да контролираме, а ние сме свикнали да контролираме всичко. Всъщност см,е заприличали на онези студенти, които разхождат кучета срещу заплащане. Държим поне 20 каишки, на края на всяка има различно по големина и нрав куче, което иска нещо коренно различно от другарчето си. И какво се получава - Парадокс! Мислим, че контролираме кучетата, а цялата тази група ни раздърпва като парцалена кукла из алети на парка и единственото, което постигаме е да изпитваме все по-голяма умора и гняв, че го позволяваме.
Най-страшната самотност е тази, в която участват много хора. Всъщност ти постоянно си ограден от хора и не можеш дори за миг да останеш сам със собствените си мисли. Желанието за бягство се поражда точно в мига, когато останеш сам за повече от час и се размислиш за това как живееш. Самотността граничи с отчаяние, със страх и безсилие. Тя убива приживе хората. Тъжното е, че напоследък е взела покъртително големи жертви. Никой не може да те спаси от нея, никой , който може няма да ти натрапи помощта си.Защото ако насила се взема, то насила никой и нищо не може да ти даде. Едиственото решение да се справиш с тази буца, която усещаш в себе си е да поискаш да се справиш, да поискаш да живееш заради себе си. Поискванет е ясна осъзната нужда от промяна. И не бягай от едно към друго - това не е решение. Променяйки обстоятелствата без да сме осъществили някакъв ренесанс вътре в себе си, всъщност ще стигнем пак в изходна точка.
Да си сам не е страшно, полезно е! Имаш време да се концентрираш върху себе си, време да размисляваш и съзерцаваш, време да градиш и да рушиш, време, в което свободно да разполагаш със себе си и да си господар на желанията си.
Истински самотните хора са онези, които не могат да разполагат със себе си, които се оставят кучетата да ги подмятат из алеите на парка ивсе по-често са отчаяни, тъжни и намусени. Все по-често започват да не могат да спят, не се хранят редовно и здравословно, често търсят къде да избягат от мислите си. Отиват при хората, за да се спасят от неприятните чувства, но след изтрезняването настъпва празнота и отчаяние.
Вчера един приятел каза: Dead man walking. Мисля, че беше заглавие на песен. Да умреш приживе, това ли искаш?! Някога подобни мисли накараха Ницше да възкликне "И за умиране сме твърде уморени, и бдим още и все живеем в гробници" Смелост, решителност и себелюбов са нужни за да излезеш от гробницата на самотността и да поискаш живота ти да бъде удоволствие, радост и развитие.

Хареса ми това есе за самотата и самотността и ясната граница , с която си разделила двете.
Докато самотата е мястото , където сме сами със себе си и e абсолютно необходима за нашето духовно израстване, самотността е загубата на себе си . Тогава ти не си наистина Ти , а някое друго същество , водено и манипулирано от външни сили ( хубав пример си дала с кучетата на каиша )
А Dead Man Walking е песента на Брус Спрингстин по едноименния филм със Шон Пен и Сузaн Сарандон .
Когато душата боледува , казано най - кратко ...

много положителен пост

не съм гледала този филм, но ми стана интересно и ще4 наваксам в най-скоро време :) Благодаря за фразата и за вдъхновението, за да напиша това есе ;) Да, в самотата човек Е себе си...

анонимен...благодаря!

пиши положително. това ще дразни, но трябва да го правиш. ти го умееш :)

Много е лошо когато осъзнаеш,че всъщност не си сам,а самотен.И когато не си решителен и себелюбив,когато си само в услуга на близки,познати или "приятели"/в кавички е защото това определение е много сложно/то неизбежно ставаш все по-самотен/и в чувствата си,и в мислите си/.Но мисля,че сърцата на самотните хора са най-искрени,чисти и неподправени.Приятен ден на всички.

Благодаря за есенцията, която си извадила от текста ми. Имаше една фраза (не помня обаче чия) "Кажи ми какво си чул, за да знам какво съм казал"

Но защо "приятели" да бъде нещо сложно? Определението е много просто - обич, доверие, искреност, а от трите произлизат всички други - прошка, приемане, смелост и радост, че другия съществува. ;)

Приятен ден и на теб!

Когато един човек тръгнал да отива при своя Учи­тел,
отричайки се от света, от семейството и от приятели­те си,
семейството и приятелите му и цялото село дошло
да го види как тръгва.
Може би вече няма да го видят пак -
той тръгвал на дълго поклонение, за да намери Учител.
Очите им били пълни със сълзи. Той се опитвал да ги утеши,
като им говорел:
- Сега трябва да се върнете. Ето я реката, границата
на вашето село. Сега ме оставете сам. Не ме задържайте.
Той стигнал в планината и когато влязъл в колибата на своя Учител,
Учителят го погледнал и казал:
- Можеш да влезеш, обаче сам.
Той погледнал на едната и на другата страна -
нямало никой друг. И отвърнал:
- Но аз съм сам. Учителят рекъл:
- Не гледай настрани. Гледай вътре.
Аз мога да видя цяла тълпа,
тълпа от твои приятели, роднини, семейство,
съседи - с очи пълни със сълзи.
Просто ги остави отвън. Докато не останеш сам,
недей да влизаш, защото аз се занимавам
само с индивидуалности, а не с множества, не с тълпи.
Човекът затворил очи и се изненадал.
Всички хора, които бил оставил далеч зад себе си,
били все още в ума му - спомени­те за тях, техните образи.
Той излязъл и трябвало да остане отвън
в продължение на три месеца,
като просто седял до вра­тата там,
където хората оставяли обувките си.
Като нямал какво друго да прави, той лъскал обувките им,
докато те се срещали с Учителя.
Но неговото желание и копнеж било искрено.
Като лъскал обувките на посетителите
в продължение на три месеца,
тълпата малко по малко се разпръснала.
И един ден Учителят излязъл,
хванал го за ръка и го поканил вътре. Казал му:
- Вече няма нужда да чакаш отвън.
Ти си сам и нашата рабо­та може да започне.

В тълпата можеш да се окажеш самотен, но не и усамотен.
Самотата е някакъв глад за други хора. Липсва ти другият човек.
Не си достатъчен сам за себе си - празен си.
Поради което всеки иска да бъде в тълпата и се обгръща
с вся­какви взаимоотношения просто за да се самозалъже,
да забрави, че е самотен.
Но тази самота избухва все отново и отново.
Никое взаимоотношение не може да я скрие.
Всички взаимоотно­шения са толкова тънки и крехки.
Дълбоко вътре в себе си ти знаеш много добре,
че дори и когато си в тълпата, ти си сред странници.
Ти си странник и сам на себе си.
Всички мистици са минали през планините в търсене на усамотение. Усамотението е позитивно чувство,
то е да чувстваш своето същество
и да чувстваш, че си си достатъчен сам за себе си.
Самотата е болест на сърцето.
Усамотението е лечение.
Тези, които познават усамотението, са отишли завинаги отвъд самотата.
Дали са сами или с други хора, те са центри­рани вътре в себе си.
В планините са сами, в тълпата са сами,
защото са разбрали, че усамотението е наша природа.
Дошли сме на света сами и ще си отидем от света пак сами.
Между тези две състояния на усамотение, между ражда­нето и смъртта,
ти пак си сам - но не си разбрал красотата на усамотението,
поради което си изпаднал в нещо като заблуда - заблудата на самотата.
За да открие своето усамотение, човек трябва да излезе от тълпата.
Докато постепенно забравя света,
цялото му осъзнаване се концентрира върху самия него
и се получава една експлозия на светлина.
Той за първи път разбира красотата
и блаженството на това да бъдеш сам,
огромната свобода и мъд­ростта на това да бъдеш сам.