Даде ми нещо, което
някога само ми предложиха
да вкуся, а после жестоко
отдръпнаха ръката си - опора!

Колко време ли си слушал,
смълчан от гняв,
как ти споделям раните си,
а не ти давам право
да ги излекуваш.

Не си любов.
Не и онази, която
възпламенява сетивата за живот.
Но си пристан
за умората ми.

Странно!
Една изоставена лодка
побра в обятията си,
пренебрегната,
ненужна  и разбита.
И с какво постоянство
всеки ден се грижеше
тя пак да заблести.

Много посягаха -
за какво им беше - не зная!
Разбойни и пирати,
които виждаха
лесна плячка,
а после бягаха.
Ти не избяга.

И вместо към
разбитите дъски,
посегна към морето,
вълни си направи
и ето ме сега
в топлото пристанище,
където гларусите
си играят със залеза.