Зад ъгъла на хоризонта,
там ме заведи,
за да си почина
в синьото на планината,
за да се напия с аромати,
да си хвана звездата,
която оставих да излети
като пеперуда
от детските дни!

Зад ъгъла на хоризонта,
там ме заведи,
за да се напия
от огнения залез
на разцъфнали надежди!
За да се облека,
цялата във вятър
и танцувам в сенките
на дъбовете -
мисля, че са самодивски,
толкова са вечни!

Зад ъгъла на хоризонта,
там ме заведи,
за да заспя,
унесена от песен на гора,
усмихната от нежност...
там, където помня вечността
и още вярвам
в приказки и във безбрежия...

Хубаво е!!!

Понякога пътят просто те завежда някъде, където знаеш, че ще намериш себе си. Не знам защо след като дойде този стих, се сетих за едно стихче, което един от героите на сър Толкин си припяваше..

Започва път от моя праг,
безкраен и покрит с трева.
Увлечен в неговия бяг,
и аз ще трябва да вървя,
да тропам с морните пети,
додето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.

Винаги на път....към себе си..към другите....:)))