Да те обичам е всичко, което имам,
все така изцяло и недостижимо,
да те обичам в спомен, от мечта.
Само с тази обич мога пътя си да продължа.
Тази обич е сраснала с мен,
с мен вирее, с мен се ражда и умира,
пишем стиховете двете с нея,
в нея се изгубвам и намирам.
И вечер, щом се слеят стрелките
аз прошепвам тази обич в мрака
и стават сякаш по-ярки звездите
и става пътя по - прекрасен.
Да те забравя ли? Никога!
С кой ум се забравя това.
Изгубено време? Дали?
Защо сърцето ми за ни една секунда,
прекарана до теб не съжали...

В живота си до днес и смятам занапред,
да правя само онова, което искам.
И как е хубаво така?!
Обръщам се понякога назад,
повикана от някой светъл спомен -
за времето прекарано със тебе,
просто няма как да съжаля.

Не сме ли благодарни на всеки , които ни е помогнал да открехнем вратата към най - голямото чудо ?!
За да видим и познаем ?

Реториката във въпроса ти ме оставя без отговор...
Мога само да я подсиля мъничко...
"Нима не сме благодарни на всеки, който ни е помогнал да открехнем вратата към най-голямото чудо?!"