Днес те гледах дълго... остарял си и повече прегърбен. Гледах те без да ти се радвам, без да ти се ядосвам, без да тъжа. В мен вече няма нищо живо като чувствителност - себе си дръж отговорен. Разглеждах те като препарин музеен експонат и единственото чувство, което събуди в мен образа ти... беше съжаление.
Слаб си! Усещам го с всяка фибра на хищническата си природа, усещам колко си нестабилен и уязвим. Но съжалението не е съчувствие и не е тревога. Тях отказа сякаш ти подавах отрова... Съжалението е само повод за атака.
Гледах те, а после седнах в едно кафене, поръчах си кафе и се разгледах внимателно. Мислех, че имам трудна любов, от която все ме боли, но това не е така. Любовта ми никога не ме е наранила. Напротив и днес е единственото, което ме поддържа жива. Нараняваше ме ти - целенасочено, системно, пресметнато. Сякаш не бях жената, която искаше само право да те обича нежно и топло, а бях най-големия ти враг. Аз умея да съм добра и да чакам - да ти кажа ли какво чаках... извинение!
Но ти никога не видя раните ми. Никога не пожела да разбереш от какво ме боли, никога не опита да ми помогнеш - само всеки следващ удар беше по-прецизно жесток. Не те ли е срам, че си такъв, на какво ще научиш тези след тебе?
Но тогава бях от твоята страна на барикадата и имах правото да се съобразявам, да търпя, да правя жертви и да страдам. Днес ти избра да ме изгониш от лагера си.
Ден след ден в мълчанието, в самотата, заедно с всички сълзи нещо в мен агонизираше, умираше. Сега е само неясен спомен. Днес съм друга.
Виждал ли си ограбена къща? Някой е влязъл, но вместо да вземе необходимото е трошил, бутал, късал и си е тръгнал, оставал зад себе си разруха. Ето такава ме направи ти - непотребна, нежелана, неизползваема и студена като разбита къща.
И ето, седях в онова кафене и си спомнях всеки удар. Толкова са много, че дори не зная как съм успяла да запазя обич в сърцето си. Идваше, нараняваше ме, а после се сърдеше. А аз стоях все някъде отстрани и не разбирах защо постъпваш така, какво ми връщаш, отмъщаваш си за нещо ли... честно, не разбирах какво беше това страхотно желание да ме съсипеш съвсем.
Колко дни чаках най-малък жест на внимание, на тревога, на обич, поне извинение, поне да видя, че си разбрал, че ме боли. Но не! Ти си страхотен лицемер и егоист, загледан единствено в себе си. Кой те е научил да си такъв, сърцето ти не е такова...
Аз теб те изгубих преди две години и повече, но днес ти изгуби мен.
Гледах те! Слаб си! Уязвим, раним... и се чудя защо не стана утре и не се разправя за 15 минути със стъкления ти свят. Безочлива, нагла, с лошо име - такава, каквато ти ме създаде, такава, каквато хората казват, че съм, а ти не си отвори веднъж устата да ме защитиш.
Прекалено удобно ти беше да страдам някъде безсилна и разбита, разтревожена за теб и за мира ти. Какъв мир - погледни се! Гротеска!
Не е омраза - подигравка е! Но май се подигравам на себе си. Заобикалях местата, където мога да те срещна, за да не си помислиш, че те дебна. А пак аз бях лудата, която ти нахалства. Съобразявах думите си и мълчах обидата си, за да не те разсърдя и да те изгубя. Но пак си тръгна. Скарах се с баща си, защото ти обещах, че ще запазя любовта ни далеч от очите на хората, а точно ти си бил виновен за това той да разбере. Днес татко ми се е отрекъл от мен. Убих... за да предпазя света ти и за нищо друго. поставих своето здраве, своето щастие, своите мечти и цели, поставих всичко свое в услуга все на това твое спокойствие, което толкова много ти липсвало. Знаеш ли - потърси го в себе си, глупако! То не е на друго място. Как въобще очакваш, че нещо вътре в нас се определя от обстоятелствата навън?!
Да, определено се подигравам на себе си. В какво позволих да ме превърнеш, как не успях да ти се противопоставя, как не можах да осъзная много по-рано какво си. Веднъж ми каза, че един ден ще осъзная, че е било по-добре да те забравя много по-рано. Наистина ли очакваш, че мога да забравя развалината, в която ме превърна.
Аз обичам един друг мъж... завинаги! А теб... с теб тепърва започвам да си играя.
Спри ме! ... ако можеш...

(знам, че ще прочетеш тези редове. Молбата ми е само една - прочети ги пак!!!)

... а после дълго ме презирай

Отдавна имаше нужда от такова послание .
Абсолютно права си : любовта никога не наранява. Тя винаги стои високо и грее.
Страхът наранява , малодушието и самосъжалението .
Когато мисля за цялата мъка и болкa по Пътя , се сещам за пътя към Голгота . Всички тези , които сега хвърлят kaмъни и нараняват любовта , един ден ще трябва да извървят този път - най - самотният от всички ! Неминуемо е . Времето им не е дошло все още ....още им е рано , защото сега учат другия урок: да нараняват ....Ех , ако знаеха ?! Всяка рана е рана по тяхното тяло...
Напомни ми думите на моя любима поетеса :
"И когато си тръгнем лъчисти
ще научим света на Любов. "
С прегръдка за теб ! :)

Топло си те прегръщам Ами, и си те благославям, с МИР сърцето ти!
И ВЯРВАЙ, и ОБИЧАЙ, въпреки всичко, въпреки, ... БОЛКАТА!
Споделям я Ами, знам какво е :(

светла... аз вече не разпознавам болката.. там е проблема. Много свикнах с нея, тя ме опразни, изчегърта ме отвърте... прекалено силно боля още началото, прекалено често боля до смърт. За две години... минах някаква скоростна отсечка по болезненост. Издържах, оцелях - много нося... наистина много.

Всичко, което причиня няма да е равно на тази болка, следователно не съм способна вече да го усетя.

Единствено съжалението би спряло ръката ми... временно...

Като те споходи Любовта ще разбереш колко нищожен е бил този момент от живота ти.

Аре тегли му една майна на боклука и продължи напред!

"Ти винаги ще се бориш за неговото щастие и ще скърбиш ако го боли... просто ти липсва и заканите ти помагат да се справиш с празнотата."

!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Лелееееееееееееее....ей сега! Ще го дундурка в сърцето си цял живот!???
И да седи момичето в агония и да го чака, онзи да си начеше ташаците и да стане от жалка нерешителна купчина МЪЖ?
Направо ме е страх да попитам на колко години е мъжленцето...

Абе ти сериозно, ебаваш ли се с момичето или ДА?!

Светлазвезда или квато и да си там, защо не оставиш момичето да се освободи от болката и да преживее съжалението! Защото в един момент ще почне да съжалява себе си, а там вече няма оттърване! И за какво? Заради един дрисльо!

Слушай сега девойко, амрита или както и да се казваш... пожелавам ти! Направо те благославям да срещнеш ЛЮБОВ! Да те хване, да те отнесе, да те въздигне, да не те пуска, да е с теб навсякъде, където отидеш! Направо те прокълнавам да я срещнеш и да и се насладиш! Взаимна! Не да си я измисляш сама между две кофи с преглътнати сълзи и сърце, което усещаш само, когато те боли като за ...вселенско!

Аман от боклуци и женки, които умиргат да живуркат в нещастие!

Да, това правя! Предизвиквам сама себе си, за да проверя силата на "незлобливото" си сърце :)

Слушах една песен:
http://www.youtube.com/watch?v=eqvKlTzMD1g&feature=related

И тя ме накара да си припомня едно познание - лесно е да виждаш лошото, истинското изкуство е да виждаш доброто. Когато сме наранени, лесно се подаваме на злобата... и посочваме само лошото, но все някъде трябва да има и добро, иначе "баланс" ще е термин, който няма да съществува.
Благодаря за коментара.

Избирам да виждам и помня само хубавото. Като в притчата за Иисус и учениците му. Каква мърша, как смърди, колко е грозно (възкликнали всички, когато срещнали на пътя мъртво, разложено куче), а Иисус се усмихнал "Но вижте..колко са бели зъбите му"

amrita: "Колко дни чаках най-малък жест на внимание, на тревога, на обич, поне извинение, поне да видя, че си разбрал, че ме боли. Но не! "

svetlazvezda: "Ако този мъж, човек те обича (не говоря за похот, за секс, за интимни преживявания) ако те обича... ще мине време и ще те потърси, за да те чуе, за да се увери, че си добре, за да опита да се доближи до теб."


Скъпо момиче, искам добре да запомниш, над всичко добро, което виждаш в тази ти любов, искам да запомниш ето това изречение, което съм ти цитирала. То не е там, за да те озлобява към този човек, то е написано, за да ти напомня, че когато дойде Истинската Споделена Любов Ти трябва да я грабнеш и да й се насладиш! Не си губи времето в чакане на НЕСЛУЧВАЩОТО СЕ! Две години? Колко още ще чакаш? А пък светлата ти звезда може да дойде да ти подава кърпички и да ти обещава.....илюзии, илюзии, илюзии!

Извинявам се, ако нещо съм нахалствала. Права си. Това е моят опит. Просто споделям. Изборите всеки сам си прави.

какво се е случило с теб и защо таиш тази агресия дълбоко в сърцето си, та я разпознаваш навсякъде. Ти не знаеш моята история, говорейки на мен, говориш на себе си. Какво има?

хехе, не знам какво ме върна, да видя коя е песента...

Същата тази песен си пеех аз, когато се усетих обичана! Аз себе си усетих обичана! Ти знаеш ли какво е?! Не за 30 мин и да изчезне яко дим!

А от 300 века и да дойде и да остане ...мамка му. Яко е!

Агресия?
Болката си разпознавам. Чакането. Илюзиите. Кафето си разпознах.
Разбира се, че говоря на себе си, че после се и чета.

И понеже идва един момент, в който трябва да кажеш КРАЙ на болката. Стига толкова! Се вбесявам на такива като звиздъта светлата! Затова се разписах.

Хайде стига толкова.