Не че не мога да дишам без теб -
мога без теб,
даже спарвям се прекрасно и е много по-леко,
не исках без теб,
не защото получавах нещо,
не защото ми обещаваше бъдеще,
а защото исках и толкова.

Днес си преглеждам старите стихове,
затова те осветявам пак.
Искала съм те... за тук и за сега
и всеки ред и стих е крещял за това,
а съм те нямала даже в мига.

Безразличие, съжаление, омраза, студ -
всичко мога да изпитам към тебе днес,
но не мога никога да забравя
тази история и нещо все ме връща
в мислите ми към случки и думи,
не за спомен и не за сълзи,
по-скоро за анализ.

Не, че не съм могла без теб,
аз никога не бях с теб,
мога прекрасно без теб - не исках без теб.
Дали някой друг някога те е обичал така -
съмнявам се.

Мислех, че е от инат,
от навика ми да не се предавам,
но аз не се борех за теб,
а със своите чувства - знаеше ли го, едва ли...
В ума си по триста пъти дневно те оставях,
а после те целувах прималяла.

Не! Не е било борба. Не е от инат.
Не е от нужда, нито от привързване,
нито заради облаги, нито заради нещо...
беше на въпреки всичко,
защото исках.
Беше любов.
Аз съумях да й се нарадвам,
защото я отглеждах в сърцето си
и всички рани
мако по малко сега са изчезнали,
а грозните белези се научих да крия.

Една рана обаче ще остане завинаги
и някога, когато разруша света ти,
ще я премия с твоите сълзи, които тогава не изплака.
Един страх не мога да ти го простя
и заради него все още те помня.

Не за отмъщение и за наслада,
не защото ще посветя дните си в това да те съсипя.
Не, заради нещо, не заради някого,
нито заради мене, нито заради тебе,
а защото искам...
познаваш ли силата на желанията ми... едва ли.


За една само рана ще ти търся отговорност,
за една убита в утробата мечта,
за тази болка, която винаги ще помня,
за нея... все някога...един ден
с тебе ще се разплатя...