- Няма пълно щастие! - очите му се впиха в нея с цялата болка, която носеха дълбоко зад орбитите си
Тя беше решила да си иде, завинаги да напусне този мъж, завинаги да го прокълне. Думите му я заковаха на вратата, горчив гняв изви устните й в цинична усмивка.
- Има пълно щастие! Но трябва да си смел да го хванеш, да го изискаш, да го прозреш. Има пълно щастие, но то не е за страхливците, защото за него човек трябва да е чист, смел и истински, иначе не го заслужава. И ти можеше да го изпиташ, можеше, а уви можех го и аз.
- Значи и ти си страхливка?
- Да! Ти ме направи такава. От нищо друго в живота си не се страхувам, освен от теб.
- Тогава бягай! Бягай от мен!

Тя изпъна раменете си, успокои бликащия си гняв и леко повдигна брадичката си. Остана така, изправена пред него, крехка, ранима, красива и могъща. Нима имаше човек, който можеше да не се възхити на прекрасната й гордост, на чистото й излъчване?! Той тръгна към нея, искаше да я прегърне, само да я прегърне, да усети топлината й, да вдиша аромата на косите й.

Някъде в дъното на коридора се отвори врата и този звук сякаш удари бич в гърба му. Той се сви, очите му потънаха надолу. Приближаващите се стъпки го смачкваха все повече и повече и той затвори очи, готов да посрещне страхвете се.

Съжаление се изписа в очите й, тръгна да го погали, а после отпусна ръката си и тихичко напусна стаята.

Стъпките отминаха, бяха някакви случайни и той отвори очи.
Беше сам...

тези твои кратки прозаически текстове толкова ме трогват винаги. Много ми харесва как ги наблъскваш с някаква емоция, пред която историята не значи. Няма значение кои са мъжа и жената и какво им се е случило, няма значение от какво се страхува той, важното е, че се страхува, важното е другото - резултата..."Беше сам"
Конкретиката тук не е важна, но затова емоцията е толкова силна, че завладява читателя изцяло.

Не знам защо се сетих за един стих на Евтимов от "Горчиво вино"
..и враговете повече от двама/и пътят ми към тебе по-суров/ сега всичко е толкова голямо/че мога да те нарека любов.."

Поздрави за прекарсното изпълнение. Създаваш картини с думите си и отново нарисува нещо прекрасно.

нека публикуваме целия стих на Евтимов, защото е нещо изключително красиво и си заслужава:

Едничка лоша дума - и разлъка.
Назад остана туй. Одвъд. В нощта.
Сега аз нося по-голяма мъка
и по-голяма в мен радостта.

И враговете - повече от двама,
и пътя ми до тебе - по-суров.
Сега е всичко толкова голямо,
че мога да те нарека: Любов!

Доколкото ми е известно, без да навлизам в подробности, Евтимов е имал извънбрачна връзка с омъжена жена. Не съм сигурна дали той е бил семеен или не. А любимата му е била дъщеря на някакъв висш военачалник, която е омъжена насила, заради връзките, които е трябвало да осигури брака й. Разбира се, това са само клюки. В един момент тази връзка (като всяка друга нея подобна) излиза на яве и ги разделят. Точно в раздялата понякога осъзнаваме "сега всичко е толкова голямо, че мога да те нарека Любов"
Понякога хората имат нужда от предизвикателства, с които да се борят. Аз обичам да ми е лесно, чисто, прекрасно, но някои обичат да им е трудно, да е "голямо" да има врагове, да се борят.

Красив стих!

Хубаво пишеш, Ami! Щастливи са тези, които са се докоснали до любовта!
Колкото и трудно, понякога да я понесем, като нежност или буря! Поздравления!

Хубаво е!! Искаше ми се да има и още, да разбера,сега само ди представям...:))

за хубавите думи, миаа!

Усмивчице, ами...няма още - това е. Ако трябваше да избягам от реалността и да напиша красив край - имаш го, но...аз съм реалист.
Дори да сложиш на пътя на тези свои герои някакво чудо - те пак ще го подминат, защото страха е прекалено силен и той просто създава един вакуум, в който всичко е толкова изкривено. Но самия герой не знае това, за него всичко е нормално, нормално е да е така.

финал?
ето един

Той дълго стоя така, мълчалив, изправен в средата на стаята, а после въздъхна дълбоко:
- Така е по-добре!
Тя излезе в хладната нощ, завъртя се към входа на сградата. Никога не губеше надеждата си за чудеса, но и прекрасно знаеше, че колкото и да й се искаше той да изтича след нея, няма да го направи. Натисна челото си, за да спре напиращите сълзи и потъна в нощта.
Човекът, отворил вратата в дъното на коридора, отиде в лоби-бара, поръча си една голяма водка и се загледа в пъстрото множество. Той никога нямаше да разбере, че е прекъснал един вълшебен момент и че завинаги е разделил две обичащи се души.