Тя чу, че той крещеше вътре в стаята и дълго не се решаваше да влезе. Погледна кутичта, която държеше в ръцете си и пак се заслуша. Виковете стихнаха след трясването на телефонна слушалка и тя плахо почука:
- Влез!
- Добър ден! - поздрави тя с чаровна усмивка.
Той я огледа критично. Знаеше, че мрази да я вижда облечена така:
- Пак си намъкнала този парцал.

Сълзите избиха в очите й, но събрала цялата любов на сърцето си, тя направи крачка напред, без да позволи думите му да я спрат. Идваше с прекрасна изненада все пак.
- Кой те ядоса, та си го изкарваш на моите дрехи? - опита се да се пошегува тя, но той я изгледа още по-критично:
- Казвай бързо и не ми губи времето. Занимавам се цяла сутрин с идиоти и нямам време да се занимавам и с твоите приумици. Ще ме побъркат вече, толкова ли не може всичко да е както съм казал, какво малоумни ли са? Толкова ли е трудно просто да направиш нещо?

Телефонът му звънна и той вдигна, леко завъртайки й гръб. Тя гледаше как скулите на лицето му се опъват, виждаше как ръката му се свива в юмрук и чуваше металното звучене на циничния му говор. Наведе поглед към кутията, която крепеше в ръката си и тихо напусна стаята.

Той затвори телефона с трясък, тегли една майна на всички и се обърна към нея. Нея я нямаше вече... беше сам.

Тя излезе, сложи слънчевите си очила, за да не вижда никой сълзите й, изхвърли кутията в първия контейнер, който видя.

Той никога няма да разбере, че в онзи ден тя му е носела подарък и никога няма да узнае какъв. Може би щеше да зарадва сърцето му...кой знае, тя го носеше с такъв трепет.