Нищо не знаеш за силата на моята любов -
не подозираш даже.
Знаеш ли, стари приятелю, знаеш ли,
че докато ти се венчаваше - бях там
и се молех за щастието ти?!
И после, когато ми се обади -
трябваше да ме чуеш радостна,
за да не помрачавам почивката ти
и ме чу и усетих как се успокои -
питай ме колко ми е коствало?!
Всеки път, когато ме пренебрегваше,
когато бързаше, за да тичаш по ангажименти -
съм имала нужда от тебе, повече,
отколкото някога съм имала нужда
от каквото и да било.
А се сърдеше, че вече не те изпращам усмихната
и аз се усмихвах отново - помниш ли?
Питай колко ми е коствало?
И после, когато разбирах за някоя твоя радост,
аз се радвах през сълзи за тебе -
защото твоето щастие ме убиваше,
малко по малко, ден след ден
ти идваше и ограбваше,
а после ме поглеждаше ядосан,
че съм се показала слаба
и в очите ти колко пъти съзирах омраза
и гняв и подигравка,
колко пъти очите ти ми казваха виновно,
че съм глупост, че съм грешка.
и в моментите, когато ми нямаше доверие,
не знаеш думите ми и делата и не знаеш
как съм защитавала твоята чест,
без да помислям за своята.
Не знаеш как се понася това
да чуеш от собствения си баща
най-тежките думи...
Не знаеш, нищо не знаеш,
а ме обвиняваш - че съществувам.

Днес си мисля кой е по-глупав.
Аз ли, че без мяра съм давала
или ти, че и до днес ме приемаш
за една приумица,
за нещо леко, недостойно.
Кой не може да вижда истината
и кой в крайна сметка е по-недостоен?

Не знаеш какво ще направя и колко ще ми струва,
не знаеш, нищичко не знаеш...
а бих ти казала, всичко бих разказвала...
но ти никога не поиска да ме чуеш.

Приятелю, аз скоро завинаги ще си отида,
ще те открадна само още малко,
още мъничко, та докрай да разгадая
енигмата на своето съществуване,
а после ще падне снега
и в преспите няма да има.. .от следите ми.

Велико - като изповед, като болка, като истина
Реална история ли има зад стиха или е плод на вдъхновение? Чела съм за подобна любов само по онези стари, тъжни книги, които не спират да ме удивляват.
Подобен алтруизъм... ако наистина съществува, ако е останал жив в наши дни, о ще върна вярата си в чудеса.
Подозирам, че само едно наистина велико сърце е способно на това, подозирам, че е истина и ми е тъжно за героинята ти
Много силен стих!
Дано някой ден героя ти оцени саможертвената любов на героинята ти... иначе къде е смисъла, ако няма урок
Ако едно нещастие, един съсипан живот не послужат за урок, то нужна ли е тази саможертва. Или тя не се мисли?
Уникален стих! Остави в мен толкова много посоки за мисъл

Доста въпроси :) Затова по ред на номерата :)
Реализма зад стиха ми е дотолкова, доколкото събрани моменти от лични преживявания и наблюдения са осъзнати през идеята за именно алтруизма.
Това е един термин, който ме занимава от доста дълго време. Това е едно отричане на собствения живот, в името на благополучието на другия. Идея, която коренно се противопоставя на теорията за естествен подбор - "оцелява по-силния" Алтруизма отрича борбата, отрича напълно користта. Безкористната любов е именно следствие на тази идея според мен. Когато не желаеш за себе си, а намерението е за другия.
Къде е смисъла ако няма урок? Винаги има урок, но винаги има и слепи хора, които не съумяват да видят урока и се връщат на него милиарди пъти. Успокоителна е мисълта, че всички в крайна сметка ще успеем, просто няма да е по едно и също време.
Не, саможертвата не се мисли, ако се мисли не е саможертва. Тя е..хм..тя е естествена нужда, тя е посока на мисълта, усещане за кауза...За някои неща езикът няма думи.
Благодаря за харесването