Когато виждам онзи мъж да крачи,
замислен през света и с поглед прям,
сърцето ми от възхищение прескача.
И изпълват се очите ми със плам.

Когато виждам усмивката му, изгрява
изгрева, дори и да е късно през деня.
Мелодия някаква сърцето ми запява,
и се изпълвам цялата със доброта.

Ръцете му са обещание все за ласка,
устните подканват за целувка устни.
И една горещина до дъно стряска
в мен мисли до първичност вкусни.

Когато чувам как твърдо разговаря
по някакви си негови неща, дела -
гласа му, тона... на вяра в мене стават -
и съм сигурна, че негов е света.

И, Господи, понякога го виждам -
една жена до него крачи важно,
и хвърля погледи критични,
нацупила устни и вирнала брадичка.

Чувам как мърмори недоволна,
и изчислява кой колко й дължи
и стиска дръжките на чантата си
(а понякога дава той да я държи)

вместо, много леко и невидимо почти
да стисне ръката му с вяра и утеха,
и с много нежност да прошепне,
че вярва безрезервно във успеха му,

тя му връчва дамската си чанта,
горда, че превърнала го е в жена.
Не го поисквам - тя му е стопанка,
а аз в страни - слуга на Любовта.

И нека тъй да е - така подобава!
Но, Боже, една молба ми изпълни,
на улицата щом пак ги видя двама -
извади очите ми и й ги подари!

много оригинално изпълнение.

Ръцете му са обещание все за ласка,
устните подканват за целувка устни.
И една горещина до дъно стряска
в мен мисли до първичност вкусни.

особено последните два стиха. Отпращаш мисълта към страст толкова ненатрапчиво и плавно.

А края ме остави без дъх. Пак за безусловната любов, себеотдаването. Извади ми очите, през които го виждам такъв и й ги подари, тя и тя да оцени мъжа до себе си, същия, който й носи дамската чанта. Защото види ли го през очите на един "слуга на Любовта" тя няма да мърмори недоволна и няма да пресмята вересии, а ще бъде с него много нежна, ще му вдъхва вяра и увереност, ще бъде най-истинския му почитател.

Прекрасен стих, пълен с тъжни истини и невероятни изпълнения откъм езикова стойност.

Когато чета твои неща, винаги се сещам за един разговор относно стойността на езика, който ме бележи за цял живот. Тогава ми казаха, че не думите са важни, а онова, което те наистина назовават, че поетите и писателите боравят с кодове, а пишат своето творчество именно с онова, към което препращат кодовете.

Вчера прочетох един стих за една жена, която не е дооценена от съпруга си и влюбения в красотата й поет поисква точно това, да може някак и нейния мъж да я види през очите на тази Любов, за да се държи с нея по-добре.
А познатото усещане и многото примери, с които ме е сблъскала действителността се изляха в този стих.

А относно думите..да, словото е много повече от набор на графични знаци. То е указващо, търсещо и намиращо, то е инструмент за прозрение, създател на намерения. То е усещане и посока.

Мъж под чехъл - най-грозната гледка в света. А колко тъга крият в очите си тези хора, имах един приятел, който съпругата му се държеше с него точно така, както си описала. Заряза я накрая и после сякаш започна да живее истински. Стана друг човек и постигна много. Понякога хората до нас ни спират. Глупаво е, нали казват, че ни обичат.
Харесва ми идеята за твоя начин на обичане, когато мъжът до теб е някой, на който си най-заклетия почитател. Всеки човек има нужда от това - не някой да се подчинява на капризите му, а някой, който наистина му се възхищава.
Само истинската обич може да събуди такова поведение.

"А колко тъга крият в очите си тези хора..."

Благодаря за коментара.