Умира ми се някак...не, няма да си режа вените..просто ми се пътува към звездите.
Напоследък в мен е някак тихо, едно такова парцаливо, приглушено и се чувствам като разстроено пиано, което е потънало в прах и чака нечии талантливи пръсти да докоснат сводовете с мелодия.
Не, че ми се бяга и не, че не ми се живее, но нещо ме тегли нанякъде, към едно далечно място, където сякаш има спомени и следи от сърцето ми. Към топлината на това място, далеко от цялото неразбиране, от цялата тишина.

Не е отчаяние и не е тъга, като тревога е, а не виждам причините й. Тревога, която е повече от притеснение и не е страх, която е израз на грижа и е желание за Хармония.

Разстроено ми е...пространството и времето. Едно усещане за обреченост и отчаяние се опитва да пробие защитните ми стени, едно чувство за Страх упорито опитва да ме превземе и похищава сънищата ми с ярки картини, прерисувани от най-старите ми фобии.

Животните са неспокойни, нощта не е приветлива, денят пристига сякаш, затиснат от пушеци. Цялото това излъчване, цялата тази насочена енергия срещу най-фините ми светове, се отрази пагубно на хармоничното. Вътре в мен е резонантно, остро...и няма стих и липва прозрението. Сякаш някой се опитва да спусне завеса над отворените очи на перспективата и да ме затвори в делнични приумици.

А вече ми е безкрайно уморено да устоявам на всичко това и ми се пътува към звездите...умира ми се сякаш.

Толкова странно чувство ме е превземало един единствен път в живота, но тогава бях слаба и опитах вкуса на смъртта. Тогава и всъщност се родих за живия живот, убих Егото и, но събудих Духа си.

Но днес е друго - няма болка, няма емоции - само едно странно, почти тъпо усещане, че мога да си ида спокойно.

Не, няма да си режа вените, ще поостана още малко, заради онези, които ще срещна по пътя си, Има време за звездите и безкрая, но просто ми се пътува. Точно, както когато като деца тичахме към хоризонта и бяхме щастливи заради самото можене да си го позволим. Това "щастие" ме спохожда, но то е толкова противоречиво и така странно.

А светът е настръхнал. Кучетата трети ден извиват из нощта, вятърът прорязва, Страхът дебне като огладнял хищник, Гнева предизвиква Обидата на гордостта. Толкова е лесно да се предадеш на лесните пътища, на измамните делнични решетки, замаскирани като развитие...толкова е лесно сега да пропаднеш.

А на мен, въпреки лесните пътища, ми се пътува към звездите.

enjoy
http://www.youtube.com/watch?v=xpMNXEY_tio&feature=related

Не, не към звездите, остани си тук, сигурна съм, че има още много неща, които да те очароват...

изтече информация, че на касите се предлагат билети отиване-връщане :)
И аз съм сигурна, че много неща и хора ме чакат, за да споделим заедно очарованието на живота.

Понякога просто изпитвам една носталгия, много необяснима...просто искам вкъщи :)
Благодаря за коментара!