можеш ли... да чуеш
как замръзва водата,
тихия пукот,
приличащ на страх
и можеш ли... да чуеш
как полита птица,
въздишка със сянка
от порив за растеж?
Можеш ли... да видиш
как изригва вдхновението
дълбоко в енигмата
на сърдечния ритъм
и да усетиш как
цялата вселена
в един единствен звук
може да се сътвори.
Можеш ли... да различиш
всички цветове на вятъра,
да усетиш всичките течения,
които се разхождат по кожата
и по - дълбоко
как докосват
нещо мого древно в теб?
Можеш ли... да чуеш
всички нюанси на синьото,
покълнало във въздишка
и да видиш всички песни
на усмивката и сълзата?
Можеш ли... да чуеш
как семето хляб
се пропуква, покълва
и да познаеш в този звук... Господ?
Можеш ли... да видиш
как от сърцето се плиска любов,
как залива с мека светлина
всички хора и пътища?
Можеш ли... да чуеш
тихата въздишка
на чуждото сърце,
когато тази любов го докосне?
Можеш ли да потънеш
дълбоко в себе си и в света
и да чуеш как се движат
всички сокове?
Можеш ли... да чуеш
как нежно изстенва снега
под стъпките на животните
и да познаеш в този звук
екстаза от това, че
материята прави също любов?
Можеш ли... да видиш историята
на дървото, украсено за коледа,
да усетиш как е порастнало
и по-преди как е покълнало,
и още назад как е помислено
от господ? Можеш ли?
Можеш ли да обгърнеш света
в единствен порив - прозрение,
да чуеш света в най-тихото,
да го усетиш от най-далечното,
да проследиш в ума си
всички нижки и възли на Съдбата,
докато не осъзнаеш безкрая?
Можеш ли да си представиш
колко е трудно на взора ми
да гледа лицемерие и злоба,
откъснати мотиви,
изгубили себе си,
парченца пъзел,
забравили своята картина?
Можеш ли да си представиш
колко е трудно
да се ориентирам в материалния свят -
общувам с полета на птиците,
с пропукването на смената
и обещанията за гори,
откривам се в светлината,
която искри около тялото ми.
Можеш ли да си представиш
какво ми причиняваш,
когато ми казваш,
че не умея да разсъждавам?
Че съм прекалено малка,
несериозна и глуповата?
Можеш ли да усещаш
чуждото страдание,
а после да го пожелаваш като кръст,
за да го претвориш в стих,
в песен, в молитва,
можеш ли д си представиш...
моята реалност?

Защо ме оценяваш
по старите стандарти.
Прегърнала съм духа си,
пишем стихове и обичаме,
защо ме тикаш в релсите
на някакви закони или определения.
Как определяш безкрая,
как определяш Господ?
Можеш ли да даваш оценки
на Вселената или на дъха си?
Можеш ли...и с кое сърце,
и с кой ум го правиш?
Как може да вярваш,
че си по-прав, че твоите истини
са по-валидни от
знанието на мирозданието?
Как можеш да мислиш,
че си по-велик от дивото животно,
от вятъра, от семето,
в което има хиляди гори,
от пътя на всяка частица,
започнала с намерение
и родила се в копнеж?
Как може да вярваш,
че си толкова голям,
а да не искаш да видиш
кое е всъщност тялото ти
и колко наистина е твоя потенциал?
Ще ти издам една тайна -
безкраен е!

Можеш ли да прочетеш този стих,
този анбор от думи,
плиснати в миг на поривен вятър,
можеш ли... искаш ли?
Тогава затвори очи!

всичкото това го можеш, значи си преминал в отвъдното......

А Той, познава сърцето ти, ... Ами!