Когато те помолих
никога да не ме изостяваш,
защото си ни нужен  -
ти бързо забрави!
И ме остави!

Забрави после
колко пъти съм ти казвала,
че ме боли от
страхливото ти мълчание
и замлъкна.
Отняма те...
по онзи твой
болезнен вече до костите навик.

Когато ти казвах,
че ми липсваш и ми трябваш -
не идваше.

Когато ти казвах, че ме боли
удряше наново,
два пъти по-силно
и жестоко.

Когато ме галеше
ми причиняваше болка.
Научих се да бъда
зависима от нея,
за да продължа да те обичам.

Глупаво вярвах,
че тази обич ти е нужна,
защото усещах
колко си нещастен
и ти съчувствах.
Разбирах те!

Не съжалявам, че съм те обичала,
че съм те разбирала и посрещала
винаги с усмивка.
Не съжалявам за шансовете,
нито мога да нарека
срещите ни -
"изгубено време".

Съжалявам,
че не успях да ти помогна.
Сънувах, че умираш
и плаках в съня си -
сега разбирам,
че вече си съвсем изгубен
в измамната матрица,
поробила сърцето ти.

Чувам как хлипа душата ти,
но вече не ме вика на помощ,
а ми казва "Махай се!"
усетила е, че умира
и иска да ме предпази.

Всеки път, когато
си спомням за теб
изрязвам нещо вътре
и го хвърлям на вятъра.
И не го търся!

Всеки път, когато
ти предлагах прозрение,
послание или истина -
ти не ги приемаше.
Всеки път, когато
ти споделях
как се чувствам
заради поведението ти -
ти се обвиняваше и доразболяваше,
а не се променяше.

Когато те помолих да не ме оставяш -
го казах наистина от душата си -
два пъти!
два пъти си позволих
да те моля за това -
не се ли замисли,
че наистина ми трябваш.
И двата пъти ги забрави..
и ме остави!

Премахвам днес
последната част от теб,
която пазех още здрава
в себе си
(търси я при вятъра)
Нямам сила за спомени,
нито ми трябват
стари писма,
пълни с неизпълнени обещания
и непрочетени откровения,
и неразбрани сълзи.

Помолих те
никога да не ме оставяш.
Забрави го
и ме остави.
Днес ти връщам жеста.
Забравям те,
оставям те... прощавай!