Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.02.2013 01:33 - 3 години по-късно....обич моя, три години по-късно
Автор: amrita Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1278 Коментари: 6 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Не трябваше да ме целуваш на дата, която е толкова запомняща се и толкова важна за мен, защото искам или не - все се връщам към онази вечер.

3 години по-късно (Господи, ко
лко дъги ми се сториха) целунах други устни, ни загорча.
Всичко претръпнах, забравих, простих, но май никога няма да съумея да ти простя това, че всичко...всяка съ
лза и всяка радост, всяка загуба или победа, всеки празник, всяка целувка...всичко е наполовина. И това усещане обещава винаги да е така.

3 години по-късно, броени дни преди "гоемия ми ден" и щастието ми е поовинка от нещо. От нещо, което дори не съм сигурна да
ли докрай разбирам. Но знам, че често плача - крия се от близките си, не искам да знаят за какво страда все още душата ми. Те всички са толкова щастливи сега. Ти също си щастлив и ...вашето щастие трябва да ми е достатъчно, за да си довърша хода, а без причина, понякога сънувам страшни неща и се будя и плача. А понякога плача и без да сънувам...и не зная защо.

Сещам се за хубавите неща, които сме има
ли, за времето, което летеше, за закачките ни и всичко това ме усмихва, а после плача. Бих преминала през абсолютно всичко отново...Господи, прости ми този мазохизъм, но наистина бих. Защото цяата болка днес е нищо в сравнение с онази приказка. С онова усещане за цялост, за пълнота и за хармония.

И ето, че три години по-късно и вече пое
ла по своя си път, аз се връщам в онази приказка и не мога да намеря думи, с които да изразя докрай благодарността си от това, че имах възможност да я пиша и да я живея. И пред красотата й, пред онова вдъхновяващо желание за живот, което тя ни донесе, пред страстта й... тези три години не значат нищо. Те бяха само болка, която изгради духа ми, те бяха само урок, те бяха за мен си, за да осъзная собствената си мъдрост.

Но онези дни, онзи месец, който имахме с теб... той ни беше подарък. С какво го засужихме и успяхме 
ли да го оценим по достойнство? Защо се сучи и как го изтървахме? Спрях да питам, защото от отговорите не става по-еко. По-добре е в крайна сметка да не знам защо ме лъга, защо се уплаши, защо окаЖя името ми...по-добре е да не знам.

Защото друго искам да помня от теб - точно теб в онази приказка, моя Дъгоноско с жарките очи, със стремежа си по живота, с горещите устни и с горещите думи. Онзи мъж, който криеше тъгата си, за да не ме притесни и търсеше усмивката ми. Онзи мъж с нежния г
лас и нежните ласки, който толкова сигурно ме преведе през прага на страстта. Онзи прияте и довереник, който дръзна да се разкрие пред мен, който ме допусна така дълбоко в себе си и ми даде така кураж за същото. Залевам се, за него - бих преобърнала света. Обожавам го... Той е истински, смел, голям и всеки път, когато го погледнеш виждаш уникалната му дарба, виждаш колко широк е размаха ан крилете му. Този мъж имаше пред себе си път и щеше да направи велики неща. Той притежаваше една толкова свята мощ - да събужда. Вярвах в него като в икона... и все още вярвам, че някога, някак и по някаква форма и начин - ще се прояви в света.

Той така ми липсва днес...
Как да ти простя, че ми го отне? Жестоките ти удари, з
лобните слова, погедите, в които четях омраза, всички гадости, на които ме подложи, всички интриги, в които ме заплете, всички болки и сълзи, цялото ти недоверие, граничещо със слепота за това кой беше истинския виновник за толкова много случки, начинът, по който си отмъщаваше за това, че съществувам, клишето, в което ме побра... всичко, което ми причини - днес няма значение, не го помня, простено е в мига, в който си го направи, даже и преди това, за да запазя себе си чиста.
Но как да ти простя това, че ми го отне? Отрови го мажко по маЖко и ме държа настрана, за да не мога да го спася... презирам те не за това, което причини на мен, а за това, което направи с него...

3 години по-късно, с помощта на много бо
лка и много приятели, с помощта на хората и най-сетне на седващата ми любов - заших раните докрай. Но останаха белези, защото заета да кърпя раните, които ми отваряше и да се боря с болката си, ти беше свободен да го доубиеш и не се спря. Когато в онзи зимен ден, те докоснах за последен път и усетих как се стареш да бъдеш нежен, съобразявайки се с мен и моите думи, усетих, че най-накрая изгубих битката.
Никога и никога няма как да изискам от някой да се съобразява...
За миг усетих ця
лата ти слабост, нещастието ти, неспокойствието, което маскираш. Маската ти падна и беше много грозно онова, което се разкри, защото беше лице на убиец.

Имам все пак една сетна надежда, че там видях и болка...

Три години по-късно се прирах вкъщи със сълзи в очите и усещането, че винаги, до края... ще се усещам някак като половинка от нещо Цяло, когато другата част е убита...

Понякога ми се иска да не беше ти отговорен за смъртта му, да е някой друг, за да мога да се разплатя с убиеца му. Сега ми остава само това - да живея живота си, усещайки всичко наполовина....





Гласувай:
8



1. ivoki - ИМА БОЛКИ, КОИТО НЕ МИНАВАТ. . . . . . .
19.02.2013 11:48
ИМА БОЛКИ, КОИТО НЕ МИНАВАТ.......
цитирай
2. amrita - Не, не минават. . . И времето безс...
19.02.2013 22:32
Не, не минават... И времето безспорно помага, но помага да свикнеш с нея и толкова.
цитирай
3. vihrogonche - Ами,
20.02.2013 02:40
прегръщам те силно!
С теб съм!
Чета и плача и аз...
Но ще мине, ще мине, по дяволите, и твоята болка ще мине!
цитирай
4. amrita - благодаря, Вихър. . . Знаеш ли кога ...
20.02.2013 02:58
благодаря, Вихър...
Знаеш ли кога мисля, че ще мине - когато прегърна детето си...
Може би е малко шантаво, но знам, че ти би ме разбрала - усещам го вече. Чака нещо, не зная какво точно...толкова е странно това видение. не го разбирам докрай даже, но чувам понякога смеха му и тези звънчета понякога са единственото, което ми дава сила да продължа. Не зная какво чака тази душа, не мога да проникна до там....
Много ли е лудо?
цитирай
5. svetlazdezda - Този мъж...сега разбирам защо си обичала. Дали някой някога би го обичал повече?! Той е твоята сродна душа
20.02.2013 12:23
Защото друго искам да помня от теб - точно теб в онази приказка, моя Дъгоноско с жарките очи, със стремежа си по живота, с горещите устни и с горещите думи. Онзи мъж, който криеше тъгата си, за да не ме притесни и търсеше усмивката ми. Онзи мъж с нежния глас и нежните ласки, който толкова сигурно ме преведе през прага на страстта. Онзи прияте и довереник, който дръзна да се разкрие пред мен, който ме допусна така дълбоко в себе си и ми даде така кураж за същото. Залевам се, за него - бих преобърнала света. Обожавам го... Той е истински, смел, голям и всеки път, когато го погледнеш виждаш уникалната му дарба, виждаш колко широк е размаха ан крилете му. Този мъж имаше пред себе си път и щеше да направи велики неща. Той притежаваше една толкова свята мощ - да събужда. Вярвах в него като в икона... и все още вярвам, че някога, някак и по някаква форма и начин - ще се прояви в света.

Той така ми липсва днес...
цитирай
6. amrita - моята сродна душа, моя принц. . или ...
20.02.2013 12:45
моята сродна душа, моя принц..или просто моя любим Дългоноско...кой знае, светле :)
Благодаря за коментара и много ми хареса какво си извадила от целия текст - в крайна сметка това е важното
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: amrita
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1836591
Постинги: 1583
Коментари: 3804
Гласове: 5980