Ще събличам, ще боли...

Подострях цяла нощ графита
и напоих със сълзи синята риза
на най-тихите си мигове.
Не остана непомислено, неплакано,
но остана грозно, голо...нищо

Ще събличам маските ти - ще боли
(прощавай!)

Виж се! Намръщена усмивка,
почти цинична вече,
гримирана със ситни бръчици
(Някой ден старостта ти ще те пита:
защо не са от усмивки?")
Празен поглед, като на кукла,
захвърлена да бъде просто никоя,
един предмет със роля - толкова!

Самота, превърната в гняв към света.
Тъга, превърната в черна омраза.
Обич забравена, станала само лъжливи слова
(Лъжеш себе си - това е многото)

Виж се! 
Парцалива душа, която крещи в моя сън
(Твоя как не продъни, за бога?!)
Виж се!!!
Стойката? Какво е това?
Какво толкова тежко носиш на гърба си?
Щастие? То не превива снагата,
то дава винаги крила!

Погледни се през очите,
които със дързост са те събличали винаги.
(Този път и думите не ще мълчат)
Погледни се! Гротеска!
Пародия на човек, на мъж...
погледни се...поплачи си...

Виж как вървиш! 
Какви вагони влачиш,
приличаш на впрегнат кон,
който са заставили да мъкне камъни,
но без да бъде хранен със любов.
(А някога вече волен жребец
и имаше вятър в походката ти)

Погледни се през очите на хората!
(Нали все за тях си живял?!)
Аз не мога да спя спокойно,
заради думите им - ти как успя?!
Чуй подигравките, с които те изпраща
човешката жажда за зрелища в гърба ти!
На мен ми идва да ги засшлевя,
ти какво правиш с дойствонството си?

Виж как те гледат най-близките,
чуй как за тях си "оня там".
Хората, заради които съсипа всичко
в мене, в себе си, в онези,
които наистина ги е грижа за теб?
Чуй вика им
(мен ме остави - научих се да бъда силна)
чуй как крещи самотата им през сълзи,
виж как, когато си тръгват от гостито,
непознатите ги гледат със съчуствие,
че крият и трият бликнали в тъга сълзи.
Виж тревогата им,
щом във моята не вярваш.

Но за бога, озърни се...виж
какво направи със себе си и със света си,
с хората, които те обичат много.
И се питай: струва ли си?
И се питай: За какво?