Не обичам да се будя от кошмари, особено след като съм заспала с усмивка.
В 4 сутринта нощта е едно много тихо, странно и тъмно място с книги и звезди.
В повечето случаи много красиво и пълно.

Не обичам да човъркам в кошмарите си, а приятелят със синя риза вчера пи коктейли от дъждовна вода и сега ми е жал да го събудя, че да превърнем кошмара на стих, за да го изчистим от душата на света.


Нощта в 4 сутринта бива и нелепа понякога, точно като думите, които се раждат тогава, при положение, че стихът е заспал, опиянен от красотата на изтеклия залез, в очакване на зората и възраждането.

Обичах барабаните. Те пълнят редовете с крясъци. Но тези крясъци биват понякога прекалено болезнени - не че болката е безполезна. Напротив. Аз до днес не познавам по-мъдър учител от нея. Внезапно си спомних как професора ми по Съвременна българска поезия, рецитираше един стих на Александър Геров и с колко обич, прошепна тогава думите: "Болко! Болко... болчице.." 
Някак му става свидна на човек тая болка.

Както и да е. $ сутринта е и пак ме събуди този кошмар. Един и същи - не престава - като някакъв влак, който се движи по разписание, написано на непознат за мен език. Нито го разбирам, нито е за мен, нито зная как да го спра, нито дали няма да излезе от релсите. Мога само да седя на перона и да гледам дали ще мине. И да плача като дойде.

От друга страна си е безплатна прожекция на късното кино...но няма пуканки, което доста смрачава картинката. Има звезди, но (пробвала съм) не стават за гризане.

Едно е сигурно. В четири сутринта, когато кожата ти пази спомен за студена пот, избила в пристъп на кошмар, а миглите ти са още мокри... няма спомени, няма мисли.

Навън е страшно тихо и чуваш извора на сърцето си. И няма какво да правиш друго, освен да слушаш този звук и да се унасяш в нищото. Като медитация е - пътуваш пределно свободен, някъде извън тялото си и е красиво това, че можеш да го правиш. Съвършено е като усещане - чисто!
Обичам усещането за чисто. Толкова е вдъхновяващо.

Като молитва е - от онези истинските, в които просто се срутваш на колене, разтворил длани към небесата и устните ти шепнат нещо, което дори не слушаш, а когато най-сетне го чуеш, разбираш, че просто си благодарил, че си там долу, в тази нетипична иначе за модерното ни ежедневие поза и изпращаш любов към Господ, изцяло съсредоточен в това, че просто можеш да го направиш.

Чистота! Граничи с нежност. Красиво е, безспорно.

Чудя се какво ли е за онзи, които не са свикнали. Най-вероятно могат да познаят в подобни мигове чудото и смисъла. Помня своя първи усет за чисто - бях на пет годинки. Тогава се роди първия ми стих, а света стана много син...синьо до прозрачно. Беше вълшебно.

В 4 сутринта, след поредния кошмарно, преминал влак е време за чудеса.
Колко прекрасно странен е този наш живот - как да не пощурее от любов по него човек?!

Но... време за вълшебства и молитви... а после ще посрещаме изгрева

Синьото ще се прегърне с розово-златната зора и света ще зазвучи като плиснат камбанен звън, за да възвести пристигането на новия шанс, на новия ден...

Господи...благодаря!

Красиво, нежно, чувствено, но много тъжно......

изобщо не е тъжно
а е радостно, че Ами има сетива за нещата...

Да , Вихpовото Конче е право !
Кошмар , а след него малко чудо ! Сякаш е нужно да си платиш входа към чудесата с този кошмар.
След време кошмарът ще изчезне и правенето на чудеса ще ти бъде естествено състояние като самото дишане. Искрено е !

+1 :)

топло, чувствено и красиво... макар и тъжно..
прегръщам те... от сърце..

му е тъжното, да се рееш с мислите си, отделил се от самия себе си, освободен от земното привличане и заплуваш в красивото, и бъдеш пощуряла от любов зора преди зората!