Преди време дадох есетата си на един господин, пред  чиито познание, опит, култура и ерудираност, мога само да се преклоня. Той не ми каза браво, нито ми каза "не струваш". Той просто поговори с мен за онова, което му е харесало вътре.
Минаха няколко години от срещата ни. Днес едно от децата, с които си пиша ме попита: 
"Как се пише? Как да накараш този, който ще чете да се просълзи?"

Много мислех какво да й кажа, как да й обясня, че писателят не може и не би следвало да опитва да кара някой, каквото и да било. Принудата, емоционалното изнасилване, особено в някакъв вид писано слово е като да се изплюеш срещу вятъра.

Ние, децата на словото, от големите творци на епохите, до обикновените среднощни драскачи, нямаме съзнанието на моделиращи съзнание у другите. Ницше някога каза "Творецът притежава мощта да пробужда действената сила, дремеща у други души." Но начина, рецептата останаха тайна, забулена в мистика.

Поетът като социално животно в крайна сметка има полза от това тази тайна да не се разкрива. Но често си мисля - дали и той докрай я разбира.

Когато пиша (и сигурна съм много от онези, които пишат и прочетат това, ще познаят свои усещания) не зная какво точно правя. Особено, когато пиша стих. Словото, което идва е част от бъдещето, то не е тук и сега, въпреки че се създава в момента, създало се е като намерение в някакъв бъдещ момент, който просто прокапва на листа. Когато посягам към белия лист и молива през мен преминава една много особена тръпка. Чувствам се като малко дете, което интуитивно знае, че госта, който очакват - идва. Самият акт на създаване на стих е осъществен през тази радост, през това трепетно очакване на "госта". 

Стъхът сякаш просто се ражда от някъде, неизвестно точно от къде. Някъде там в абсолюта, където всичко е чисто. Стъхът идва като плод от любовта, която е съединила дух и материя. И няма нищо друго, и в това е цялата магия на това усещане. Няма порив за слава, няма ревност или егоизъм, няма емоция. Има само любов, която се сътворява, има само мисъл, която се материализира, има само едно стздаване и радост. Пишещите знаят, че това усещане не може да се сравни с друго. То е като опияняване и изтрезняване едновременно. Като унес и като събуждане. Като изгубване и като намиране. И цялата тази противоречивост, кото носи в себе си, показва перфектния баланс, открива път на чувството към тайните на Апокалипсиса.
Няма достатъчно силни думи, с които вярно да бъде описано.

Но това е поезията. Тя не идва под строй, не е плод на някакво задание, няма краен срок и предварително очертани граници. Когато пишем есе нещата стоят по подобен начин на ниво усещания, но има рамка, има публика. Посланието не е вече лично за пишещия, а трябва да сдобие очертанията на тълпата, да предаде, да плени, да научи, да разкрие.

Онзи господин, на който някога дадох есетата си каза така: "Харесва ми това, че вътре в есето, гласът на автора е тих, искрен, спокоен. Ти не крещиш, не поучаваш, не дамгосваш. Говориш ни тихо, сякаш сме седнали на някаква пейка в парка и си бъбрим"

Нямам идеята, че пиша страхотно. Нямам идеята, че знам всички тайни и тънкости. но ако на нещо се научих в многото ми сблъсъци с публиката е на това, че трябва да се говори искрено, по човешки, лекичко. Словото е като любовта. Не можеш да принудиш някой а те обича, можеш само да бъдеш човек, достоен за обич. По същия начин словото, което пишеш не може да накара никой нищо, но може да бъде толкова искрено, че да си заслужава да бъде чуто.

Словото трябва да бъде чисто. Не просто, а чисто. То си има прекрасни атрибути, които пишещите малко по малко овладяват - метафори, сравнения, звуци. Всичко това украсява словото, придава му  чар, спасява го от простотата. Чистото слово обаче се пише с чисти намерения, леко, свободно, сякаш шепнеш на  нещо на добър приятел. Тази чистота, тази лекота и искреност прави от написаното мост, а не стена. Високопарните слова, настървяването, пропагандата, афишираните изрази замърсяват словото. Читателят интуитивно тогава усеща, че е принуден да разбере някаква идея, точно тази идея. Чувства се като подкаран напред с опрян в гърба нож.

А литературата е единствената наука, която не е догматична, защото онова, което тя прави е единствено да поставя въпроси. В този ред на мисли словото е единственото, което дава свобода отговорите да бъдат всякакви. В тази свобода е заключена тайната на това словото да бъде интересно, защото дава право на избор. Така човек се чувства естествен, изправен пред хилядите възможности, свободен да прегърне за своя онази идея, която желае.

Но никога и по никакъв начин словото не трябва да бъде подчинявано на определена група или идея. То трябва да е многолико, приветливо, да дава свобода и избор. Само тогава читателят може да се почувства разбран.

Ако нещо словото презира, то е да заставя, да приснуждава, да опира нож в гърба.

Нека не превръщаме словото в стража или мъчител, нека не му отнемаме ангелските крила, с които докосва душите ни, нека не се опитваме да го подчиняваме на политически, етнически, социални и каквито искате пропаганди. Нека си бъде, каквото е - свободно. Защото само тогава е истинско.