какво има, приятелю любим,
защо ме гледаш с тези,
възбудени от страст очи?!
Къде зове ме пак,
усмивката ти като клада,
като обещание,
за буря и за грях/
Какво има? Защо не спиш?
Какво търсиш в изгрева?
Защо ме гъделичкаш
с тази закачка в очите?

Без мен ще пишеш този път,
без мен ще търсиш грях,
без мене ще обичаш и гориш?

Защо сега, защо отново,
нима не изхабихме
всички кръпки по синьото
заради раите от тази любов?
Защо пак ме тревожиш
със спомени,
защо пак ме подканяш
на игри?

Стига вече, нека спрем
Там не ни познаха
и е безмислено упорството -
този път е безсмислено.
Има битки, малки принце,
които печелим,
защото сме си тръгнали.

Недей! Заспивай!
Безплодни са мечтите,
неблагодарни всички редове.
Издрахме си ръцете
и изплакахме очите -
не ти ли стигна,
аз вече се отказах,
откажи се и ти!

Недейсъс този поглед,
от който се отронват сълзи.
знам какво търсиш,
знам какво те кара да не спиш,
но нямам сили вече - 
разбираш ли?
Само си спомни коя е дата,
спомни си онзи грозен смях,
спомни си в утробата
как убихме мечтата.
Аз си спомням всеки ден
и тишината и смъртта.

Недей, нали простихме?
Нали поехме днес
във нови коловози?
Нека пишем за друго,
толкова много
възможности.

Но не ме карай да си спомням,
всеки красив спомен
завършва пак със сълзи.
И ако още го търсиш и чакаш,
без мене този път го направи.
Тръгвай далеко и скитай,
ако искаш пак ме остави,
разпитвай ветровете и плачи,
аз не искам вече да плача.
Върви, щом се тревожиш,
върви щом още те гори,
но ако обичаш мене повече,
ако са ти важни
всички хора, всички дни,
ела, виж - изгрев е,
ела до мене поседни
и нека за разнообразие
за тази любов... помълчим.

Изпълнено с реализъм и трезвост в отношенията. Да пролет е, но не за старата любов, а за новата, още по силна и неизживяна. Всички сме изживели разочарованието. Не трябва да се обръщаме назад! Грешка е, за тези, които са по мъдри и умни, защото никога няма да забравят миналото. Да си умен не значи, че си злопаметен. Браво, стихото е дълго но истинско....