Не е ли време да се разплатим
за всички вчерашни дати,
които оставихме назад..непоправени.
Не е ли време да минем по пътя
на собствената си съвест
и веднъж завинаги
до болка откровени
да си признаем, че сме сгрешили.

Не се спират стрелките,
времето променя всичко,
а натрупаното в нас мълчи
и в кошмарите крещи.
Съвестта не се лекува с време,
не се свиква с мисълта,
тя тревожи и човърка,
докато истината
не изплува на повърхността
като мазно петно,
не успяло да попие във водата.

Не е ли време да спрем да чакаме
спасение и да играем тази жалка роля -
жертва на съдбата.
"Без да искам" - не важи!
Съвестта е будна и боли...
..нали?

Не е ли време да разрежем
онази връв, с която обесихме
човещината в себе си,
та дъх, когато си поема
да ни изправи пред лицето
на най-ужасните ни тайни?!

Не е ли време за безумна смелост,
смелост да застанем лице в лице
със себе си
и да си потърсим отговорност
за всички пътища, пътеки,
за всички грешки - ненаучени уроци,
за всички въпроси, завои
и още
не е ли време
да застанем честно пред света?

Безумци, бързани в окови,
кой си позволи да ви приспи,
в съзнанието ви защо допуснахте
някакъв си страх да рови?
Кой ви възпита в тъпо търпение,
в угодничество, лъжи и лицемерие?
И той същия дали помисли,
че нощем не спите,
заети да се карате като луди
със сенките на собствените си заблуди?
И дали видя, че с алкохол се дави
паметта - да не повтаря,
съвестта - да си мълчи.

Търпи!
Аз не искам да търпя,
не искам да живея
във условието: ако бях"
Днес, сега и тук е моя шанс
да се изправя пред себе си -
ни лоша, ни добра,
докато не разбера,
че грях и благослов
не идват от някакъв далечен бог,
а са тук в сърцето ни..наблизо
и от нас зависи
на кое ще се поклониме.