Наблюдавам човека насреща,
следя погледи, отчитам жестове,
виждам цветовете му,
а понякога прелитам
над пропастта,
наречена
от ежедневната тревога, време
и разглеждам спомени.

Колко прекрасен е всеки човек,
колко божествено всяко сърце,
колко сила има във всяка душа,
колко пътища и посоки,
превърнати в мечти от минали животи.

И колко в същото време е слаб,
как лесно го превземат
похот, гняв и власт.
Как с един удар го поваля страх,
как умира от тъга,
превърнал душата си
в някаква странна игра,
където самичък изправил е
един срещу друг
нощ и светлина.

И как рухва
същият този прекрасен човек,
как стиска зъби от злоба
срещу другия, той също човек.
и как се личи самотата
в очите, в дъха,
по кожата, в стойката,
как се личи,
че му трябва любов.

И мисля си защо сами,
замърсяваме поляните,
разцъфнали в самите нас?!
Защо изтриваме със гняв - усмивките,
със злоба - обичта,
със страх - топлина?!

Човек е като гроздово зърно,
ала самичък си избира
да стане на стафида
и точно толкова смачкан, изпит
сам да бъде избира -
сякаш се наказва, че е жив,
сякаш е лудост - не знам.

Днес човека сякаш
не желае да бъде щастлив
и си живее като мъничка стафида,
изгубила и цвят и вкус.