Толкова дълго мечтаех
за толкова простички неща,
а сега ги имам и мечтата
бледнее пред радостта,
която ми носи деня.

Толкова дълго мечтаех
за човека без лице
и го чаках да дойде
и да ме целуне.

Усещах, че върви към мен,
че аз към него се стремя,
а нито един сън
не ми показа лицето му
и толкова ме беше страх,
че няма да го позная,
че може да се разминем.

Толкова дълго плаках
и ми беше утеха
мечтата.
Мечтаех да мога
сутрин да стана рано,
да направя кафе.
И после с много нежност
да изгладя прането.
А вечер след залеза
да очаквам уморени стъпки,
потърсили вкъщи
уют и мъдрост и тръпка.

Толкова дълго мечтаех
за тези простички неща
и вече вярвах, че не заслужавам
да имам своята мечта.
Но не се отказах, чаках
и в разплаканите вечери,
след празника на похотта
утеха ми беше едничка
мисълта,
че може би и аз ще разбера
какво е да имаш права
да се погрижиш
за нечии уморени крила.

Толкова дълго мечтаех
за толкова наглед
прости неща,
а ето, че сега реалността
е по-красива от мечтата.

Благодаря!