На пет се научих да сричам
и стихове да си преписвам
от капката, която се стича
по листята на вишната.

На пет ме парази дълбоко -
до дъно! Все още го усещам.
Понякога от болка е жестоко,
понякога не дишам от горещо.

Ала друг път е спокойно.
Едно такова...някак тихо.
Като барабани е нестройно.
И повече. Понякога е вихър.

и губих и намирах го отново,
в мълчанието поисках да умра.
Нямам думи... едно такова...
(понякога и словото мълчи)

И остава само диря, много синя -
неугаснала клада от жар.
Единствено така аз дишам
на Живота до най-светлия олтар.

На пет се научих да слушам
птиците, вятъра, тревите.
На пет бях твърде непослушна
(надлъгвах се с щурците)

На пет ме порази до болка
(понякога, признавам, е жестоко)
Не! Не искам да зная още колко.
Стига ми да свети във окото.

Бях на пет - понякога се чудя
детството къде ли се е скрило.
Вместо с кукли, играех със чудо
(такава ми била орисията)

Днес на вишнята листята
ме подканят още на игри.
И лягам до щурците, във тревата
да пишем стихове - съдби.