Стаята

В тази стая имаше точно три неща: една празна ваза, оставена в ъгъла, един календар от 1995 година с икона на Богородица и един, покрит с бяло платнище, диван. Той пристъпи вътре, загледан в календара. Челюстта му се стегна в болезнена гримаса, а кокалчетата на пръстите му побеляха. Гняв! Гневът преминаваше като електричество през цялото му тяло. Обърна се рязко и напусна стаята.

Някъде зад него се чу шум. Семейство белки се беше настанило в изоставената къща. Той погледа къщата и в очите му избиха сълзи. Все пак някой го чакаше, все пак някой живееше в крепостта на неговото детство.

Все пак винаги има надежда. И добре че беше тя, за да го доведе тук, където се пазеше част от него.

Има спомени, които не избледняват, дори !

И в крайна сметка, добре, че ги има, нали? Защото там има пътища

Много ми харесват тези твои фрагменти. Да наблъскаш в десетина реда толкова много символи и толкова много смисъл - като есенция на познанието за Вселенските дълбини, като картина, нарисувана с капка мастило от перспективата, с която борави погледа ти или по-точно взора ти.
Продължавай!

Може би ако са по-дълги, ще се загуби усещането за дълбонност.