На моя приятел със синята риза, на моя стих

Изключих всички телефони,
изгоних всички хора,
за да преживея болката така,
както я разбирам,
както я умея.

На ръба на предаването
всичко губи линия и смисъл.
Спомените се преплитат
и дори не зная вече
от кога са.

На ръба на бездната
клепачите стават пребити криле.
А тежестта на сълзите
превива снагата
на минутите.

И няма никой.
В самотата
идваш ти... разплакан.
Илюзия, спомен, съдба -
вече не помня имена.

Но винаги си ти.
Беше пръв, ще бъдеш и последен,
който има над тъгата ми права.

И мълчиш, и плачеш с мен,
изгонил всички други от деня си.
Завийй ме в сладка, синя плен
и ми дай от съня си.

По навик сякаш само,
или на пук, за някаква шега
ръцете продължават
във графитената лудост на мига
да откриват смисъл...
и може би Съдба.