Време е да се сбогувам,
да помилвам с длан
началото на пътя,
да открия при звездите
шепота на надеждата.
Време е да се сбогувам,
а ми се прегръщаш още.

Време е да тръгвам,
да украся с усмивка,
сълзите, изплакани скришом,
да потърся в дъгата
бели истини.
Време е да тръгвам,
а ми се заспива още
в ръцете ти.

Време е...
Мога ли с безумна смелост
да подменя времето...
до незначене?!

Време е да се сбогувам,
да оставя тук малко сърце,
и унесена в пътуването си
да забравя къде
съм го оставила.
Време е да се сбогувам,
а още веднъж ми се целуваш.

Много сладко чувство е това, нали?! Едно такова...тръпнещо, възбуждащо, отнасящо към други светове.

Но най-много в стиха ти ми харесва позитивното. Ето, че е време за "сбогом", но няма тръшкания, болка, тъга. Краят на едно е разгледан като шанс за друго, като начало. А "сбогом" сме свикнали да свързваме с мъка, с болка..при теб не е така. Тук има надежда, прошепната от пътеводните звезди. Препрати ме към океана, към корабът, издул платната към нови хоризонти.

Подарявам ти една мисъл:

"Корабът се чувства най-сигурно в пристанището, но не за това са създадени корабите"

Прегръдки, Амрита! Отново прекрасно изпълнение, наситено със символи и смисъл, с посока за размисъл и с усещание за красотата на битието.

Благодаря, Светле.. прегръдки