Да ти разкажа за света си?
Свят като свят,
със сълзи,
със смях.
Празници, делнични дни,
малки надежди за щастие,
малки радости и малки победи.
Стъпка след стъпка,
утъпквам пътя си,
че никой не се е сетил
да ми остави пътека.

А може и аз да избрах,
път през тревата,
през тръните и през калта.
Все тая... вървя.

Да ти разкажа за него?
О, той е поет
и пишем заедно
куплети от Съдбата,
с целувки ги пишем,
през смях ги шептим.
С мастилото на нощите,
в които се любим,
с перото на трепета,
когато горим.

Не, той е много различен от мен,
не краде време от звездите,
за да пише стихове.
Но е поет, разбираш ли?
Защото онази искра... Божествената
свети в душата му,
има я в очите му.

Да ти разкажа за нас?
Виждал ли си две деца,
които се смеят над белите си,
изгубени в хаоса на своята игра,
захласнати по любопитство,
засмени, заради света,
изпълнен с малки радости
и с мъничко тъга?

Дали съм щастлива?
Да!
По моето определение за щастие.

А иначе признавам си ми липсваш,
но то е по-скоро суета.
Някак ми се иска да знаех
дали още го мога това
със очите?

Дали би могло след толкова време,
да е сладко пак,
дали пак времето би излитало
от непосилната ни длан?

Понякога си мисля за теб,
друг път даже се тревожа.
Понякога искам да те видя
(насаме...ако можеше)

Но казах ти -
свят като свят.
Със сълзи,
със смях.

За мен е важно,
че вървя...