Твоето място на рафта е празно.
Гледам и не вярвам, че се случва.
Всички думи са били напразни,
молбите ми, останали нечути
сега ме посрещат на прага
                                  сърдити!!!

Няма бележка за "Сбогом!",
няма малък остатък от теб -
само аромат на мъжка гордост
ме чака вкъщи - да ме прокълне!

Навярно и двамата грешим жестоко,
и все пак сме прави, може би...не знам.
Все тая - не усети ли болка,
че си тръгваш, за да бъдеш сам?

Че ме оставяш на широкото легло,
да прегръщам мрака със отворени очи?
Че не ме целуна във високото чело
ей тъй от нежност, защото боли?!

Как не спря сърцето ти в печал,
когато мълчаливо си оставал ключа?!
Изтривалката проплака от печал,
а ти си тръгнал без да се обръщаш...

Навярно беше прав или грешеше,
навярно права бях и аз.
Не знам! Не ме интересува вече!
Да си тръгнеш без "сбогом!"
как, как, за бога, си успял?

Не, няма да роня сълзи,
ще запълня рафта все със нещо.
Там, където бил си ти
ще дойде друго, ще те замени.

Но усещам как идва вечерта
и страх ме е от широкото легло.
Може би ще спя от твоята страна
и армата ти ще ме прегръща -
да се излъжа, че не съм сама.