- Спаси ме, моля те, само ти можеш да го направиш, знам, че можеш! Моля те!
Тя го гледаше със сухи очи. Не защото не я болеше заради страданието му и не защото беше безчувствена, а защото знаеше, че никой друг не може да му помогне.
- Стани! Тази поза не ти отива! - прошепна тихо тя. Той я погледна неразбиращо, явно не я беше чул, зает единствено да мисли за собственото си отчаяние. Тя усети егоизма му, за кой ли път това неприятно чувство премина през гръбнака й, сякаш се опитваше при всяка тяхна среща, да вземе част от душата й. Но дългото време, тези 10 години, които бяха изминали, я бяха научили, че съжаляването е заблуда. Не тя не беше по-силна от него или по-скоро той не беше по-слаб.
- Стани! - повтори по-силно. Когато той го направи, тя леко се приближи, целуна бузата му и каза простичко:
- Ще се справиш! После се обърна да си върви. Напредваше бързо, не искаше да се обръща.  Грозна, обидна дума, извикана през сълзи и гняв, стресна стъпките й и тя се закова на място. В ушите й думата отекваше като ехо. Искаше й да се върне и да му наговори всичко, което мислеше за него, да му каже, че го презира, че е жалък. Гневът утихна, заедно с лекия полъх на вятъра и тя просто продължи по пътя си.

Погледът му беше празен като на луд човек, като на гладен човек. Не знаеше какво да прави, какво да мисли, какво иска. Беше толкова сигурен в нейното милосърдие, беше толкова сигурен в това, че тя ще прояви разбиране, че ще поговори с него. Беше толкова сигурен, че го обича.

И Милош направи извод, който беше наистина края на неговото падение:
- Никой не ме обича. Не съм достоен за обич!

От този ден насетне Милош спря да съществува. Това беше някакъв друг човек, който се чувстваше добре в тинята, в която се беше закопал. Често мислеше за себе си като за жертва и се наказваше със собствената си съвест, която му припомняше всички подли неща, които беше направил. и след всяко наказаяние се чувстваше все по-добре и все по-силно желаеше следващото.

Дали в живота на Милош нямаше да се случи някакво чудо, нещо, което да го събуди?! Сигурно! Но Милош едва ли щеше да го познае, затворен в собственото си отчаяние и апатия. Едва ли щеше да послуша тревожния глас на сърцето си, едва ли щеше да се събуди... за себе си.

Като създадетел на Милош, не посмях да го убия. Исках да го намерят някъде мъртъв, станал жертва на собствената си наглост, Но истината е, че Милош скоро няма да умре. Не защото няма да се самоубие в някой от своите вечни запои, а защото ще се роди в друг човек, отново и отново, докато светът не се промени напълно.

Много болка носиш в себе си......

Не тежи толкова, Иво! :) Но болката, за която става дума в Милош е една друга болка - или по-скоро копнеж по изгубената човешка същност. Тъга, породена от това, че Милош не умира.
Образът, който ме вдъхнови да напиша този разказ е Печорин...същия този безсмъртен носител на злото, на падението и безнадеждността.
Милош е моя Печорин. А името на героя ми е умишлено такова. Идва от полски и означава любов, или любим. Аз обичам своя Милош, та той си е мое творение, но в него съм събрала всички онези черти, които виждам днес в хората. Това е един консуматор на енергия, един егоцентрик и егоист, един тотален нещастник и каква пародия - обсипан иначе с охолен живот, пари и много връзке, всъщност Милош няма нищо.

Най-интересното е, че на него му дадох възможност да се спаси, но той пожела да натовари с това друг човек. А никой не може да бъде отговорен за собственото ни спасение.

И така..болка - да! Голяма, огромна болка, Иво - боли ме за хората, И за Милош ме боли