Много е мъчително да знаеш какво искаш, а нещо все да те спира да го направиш. Онази решителна крачка, която означава, че късаш завинаги с един етап от живота си, защото само така би било пълноценно следващото, което ще дойде. Много е мъчително да осъзнаеш, че всъщност никакви външни обстоятелства не те спират, че спирачката си си самия ти.

Много боли понякога да постъпиш така, както е най-добре. Да ти се иска още малко да се залъгваш, че нещата могат да бъдат, както са си досега и че така те устройва, а един тревожен глас вътре, да нашепва постоянно "Хайде, реши се, вече - време е".

Не се страхувам от промени. Толкова много пъти натисках рестарт. Само ми е мъчно, че при подобен рестарт изтриваш понякога важни неща и си безсилен да ги възстановиш.

В живота има само една посока - напред и нагоре. Но как боли понякога желанието да върнеш времето, ако може да го застопориш в някой невъзможно хубав момент и да останеш докрай в него.

Никой не може да прекъсне връзката между сърцата. Никой и нищо не може да попречи на любовта да изпълнява своята най-важна роля - да бъде. Никой и нищо не е в състояние да диктува тайните надежди и желания на сърцата ни.

Но понякога дори подобни мисли скърбят в теб с неясното усещане, че нещо безвъзвратно си отива и си длъжен да го пуснеш, защото в противен случай, означава, че ще изгубиш себе си. И го пускаш, щастлив и горд от това, че си превъзмогнал страха, изпълнен с радостно очакване за новото, но и с много тъга. Една такава тиха, необяснима тъга. Като носталгия по места и дни, които вече са били. Като болка по отминал залез, като тъга по преминало лято.

Ще те пазя в сърцето си, там при най-свидното и често ще се сещам да питам за теб ветровете. И се надявам да е стига такава обич, надявам се да намеря в нея сила да преборя тъгата и да прегурна с много щастие своето бъдеще, защото то заслужава усмивката ми.

Гледай само напред и не съжалявай за изминалите моменти!

Прекрасно!