Защо не отмина със времето,
като спомен
от облак, преминал
през полята от злато?!
Защо не отшумя
като реката,
в която извърлих
всички неизпратени писма?
Защо не утихна
като огъня,
който догоря,
в онази нощ, когато
отдадох надежди и страст
на други прегръдки?

Защо се завръщаш
в обърканите ми от суета и страх
мисли и чувства?

Нима се уплащих от промяната,
която предстои
и потърсих да впия нокти
в нещо до болка познато?

Или съм просто жадна за мигове,
наляти с приключения?

Като някаква побъркана луна
вечно викам и изпращам океана
и дори не знам защо го правя?

Защо не остана,
в онзи спомен-рана,
когато затихна целия свят
и загина стиха ми.

Не мисля, че е любов -
отдавна не съм я усещала,
не, не мисля, че може да е това.

Тази празна суета
ме изяжда отвътре.
как искам да те прокълна
и да те прегърна...