Понякога не вярвам,
че се случваш.
Връхлетя
като мираж
от силна вяра,
но попи реално
във света ми.

Не заслужаваш
мен - слабата,
податливата,
лошата.
Рана съм
и наранявам.
Свикнах.

А ти стоиш,
събрал във длани
молитви
и обич
за мене.

Не вярвам,
че се случваш...

Сърцето ми
успя да се научи
да обича силно
и забрави
всякаква омраза,
но остана
сянка,
рана,
безразличие.

Една игра,
тренирана
във силна болка.
Свикнах...

Ето
виждаш,
понякога плача
и си измислям причини.
Как да ти кажа,
че оплаквам себе си
предишна?!
Как да ти обясня,
че страшно си липсвам?!

А ти стоиш
пред мен,
до мен
със тази тиха вяра
и не зная
дали е гузна съвест
онова, което ме гори.
Нито знам защо
посрещам сълзите
със сухи
до жестокост очи.

И може би
всичко е театър,
по спомен,
по инерция
може би
те галя.

И страх ме е
да зная,
какво си завещавам.

Не вярвам,
че се случваш
на мене точно -
слабата,
наричана
със грозни имена,
сама отрекла
свойта вяра
в любовта,
посветила
тялото си
на една игра,
безкрайно интересна
и безкрайно грешна.

В очите ти,
освен любов,
аз виждам
всичките си грешки
и плача, знаеш
и си измислям причини,

но ще разбереш ли
ако ти кажа,
че оплаквам себе си - 
предишна,
че ме е страх
колко много
всъщност си липсвам.

стихотворение

дано ти се случва наистина

аз съм "тя" : )

Продължавам да чета с интерес..