Променяш се,
за да угодиш,
за да те приемат,
за да те обичат.
Ставаш такъв,
какъвто си угоден.

И разбираш -
станал си покорен!

В миг на гняв,
на бунт, на лудост
ставаш и раняваш
всички,
за да извоюваш
правото
да бъдеш,
да искаш,
да правиш
себе си...

Но още те няма!
Вина!

Разяжда костите,
трови мислите
и пак затихваш.
Имаш спомен
от бунтуване -
толкова!

А не знаеш вече
кой си!

Струва ли си?!
Идва ден и се обръщаш
и се търсиш,
отчаяно се търсиш.
Всичко е толкова тихо
и те са затихнали също -
променили са те,
обезличили,
захвърлили онова,
което обичаш от себе си,
за да го заменят
с проекции
на собственото си его.

А теб те няма
и е тъжно,
и е жалко.
Но и порива трае,
уморен си
от бунтове,
уморен си за още.

И тръгваш възпитан,
покорен,
угоден.
А тези, които са те променили
ги няма.
Намерили са нови хора - играчки.
Вече не си интересен -
твърде примерен,
твърде възпитан,
твърде много човек,
от който
не очакваш изненада.

И това е!
Няма те!

После целият живот
е умиране.

"целият живот" е очакване... на доброто...

"ставаш и раняваш
всички "... опитваш се, да сътвориш себе си в перфектната буря наречена живот...

стих, прекрасна проекция на евентуално бъдеще... преръщам те. Намерила си онова извън стиха - порива за добро, за живот, за онова търсене на себе си, въпреки всичко.