Постинг
13.03.2014 16:28 -
Размисли за брака на една бъдеща булка
Автор: amrita
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2434 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 13.03.2014 16:28
Прочетен: 2434 Коментари: 2 Гласове:
9
Последна промяна: 13.03.2014 16:28
Да-а-а-а Ами се омъжва. Остават два несеца до сватбата ми и по повод една днешна среща, се замислих за тази институция.
Никога не съм искала да се омъжвам. За мен бракът беше едно лишено от смисъл понятие, едно производство на общество, което иска да контролира всичко вътре в човека. Той беше нещо прекалено стряскащо за мен - идеята да си "вързан" за някого, идеята за принадлежност към другия. Отричах това. Отричах го с целия си разсъдък и с цялото си сърце. Откъде на къде ще принадлежа на някого, когато не принадлежа дори на родителите си?! Как така някой, който до вчера не съм знаела, че съществува и просто съм срещнала и съм избрала да обичам, ще се превърне в мой притежател, пред който имам някакви дългове на всичкото отгоре.
А и..беше ме страх от брака.
и как да не?!
В моето семейство най-важното е искреността. При нас всеки е свободен и това е било може би причината да сме толкова близки. При няс нямаше дългове, а само обич, свобода и искреност. Гледах родителите си, които след 30 години брак и толкова много проблеми се обичат и се държат един с друг като две деца, вечно влюбени в новия ден. Усещах страхотното им приятелство, доверието, изборите им и не мислех, че брачните халки са ги задържали в такива отношения. Те си бяха първи и единствени - ниаккви изневери, ниаккви бягства, никакви чувства встрани. А ако ги е имало, били са сложени на масата, като както могат да се сложат тежки истини само между истински приятели.
Но растях и виждах, че моето семейство е изключение. Родителите на съучениците ми се развеждаха, изневеряваха си, виждах страшната болка, която скандалите и тайните им причиняваше. Виждах празни бракове, лишени опт смисъл, от приятелство, от искреност. Виждах ги навсякъде.
После порастнах още и виждах същото, но ставашще все по-страшно. Младите семейства не издържаха по 5 години. Виждах единствено затворени, притежавани хора, които мислят, че това е нормално. И се зарекох, че никога не искам да се омъжвам. Търсех примера на моето семейство, търсех съпрузите-приятели, които се обичат без халки.
От една страна цялото безсмислие на този договор за пред общността, а от друга целият страх от наблюденията и преживяванията, които бях натрупала ме доведе до там категорично да откажа на любимия, когато ми предложи. И заживяхме заедно като двама човека, които се обичат и си помагат.
Бях толкова щастлива, че се случва, докато най-сетне не разбрах, че е егоистично от моя страна да се страхувам от едната халка и склоних на сватба. Няма да лъжа - подготовката и организирането на този ден е едно от най-красивите неща, които ми се е случвало. Суетнята, шума, панделките, роклята - всичко това изпълва сърцето ми с много сладки емоции.
Но се моля тази сватба да остане просто един преживян празник, повод за радостни сълзи и танци. Разбира се за нерелигиозен човек като мен, щеше да е кошмар да отида в църква и за щастие, годеника ми е на същото мнение, но все още в мен остават въпроси и може би някакъв страх.
Ще съмуеем ли да опазим връзката си, такава каквато я имаме или след надяването на брачния ярем - всичко ще се промени?! Ще бъдем ли едни от многото, провалили се - от онези, които си изневеряват, които се лъжат...или ще успеем да изкачим с помощта на някакво брачно обещание, любовта си на един следващ етап?!
Много хора ми се карат, че щом мисля така за брака, за аккво въобще се женя и като им кажа, че е защото искам да се видя в бяла, голяма рокля - ми казват, че за мен няма нищо свято. То това е истината. Просто истината. Не ми трябва пр5ъстен, за да обичам този човек, за бога не ми трябва даже да го виждам, за да го обичам. Не искам да се разписвам като негов притежател, не искам да ми се кълне във вярност. Искам да сме си приятели и толкова. Дали това опростяване на брака означава, че за мен няма нищо свято и че приемам живота на шега. Може би?! Но това е простата истина - сватбата е просто един празник..един от многото в живота ни и искам това да е така.
Не търся в брака сигурност, нито дългове, нито нищо. Намерила съм вече своя най-добър приятел, който е също толкова свободен да бъде себе си, колкото и аз. Толкова! Всяко усложняване от тук нататък ми се вижда толкова абсурдно.
Никога не съм искала да се омъжвам. За мен бракът беше едно лишено от смисъл понятие, едно производство на общество, което иска да контролира всичко вътре в човека. Той беше нещо прекалено стряскащо за мен - идеята да си "вързан" за някого, идеята за принадлежност към другия. Отричах това. Отричах го с целия си разсъдък и с цялото си сърце. Откъде на къде ще принадлежа на някого, когато не принадлежа дори на родителите си?! Как така някой, който до вчера не съм знаела, че съществува и просто съм срещнала и съм избрала да обичам, ще се превърне в мой притежател, пред който имам някакви дългове на всичкото отгоре.
А и..беше ме страх от брака.
и как да не?!
В моето семейство най-важното е искреността. При нас всеки е свободен и това е било може би причината да сме толкова близки. При няс нямаше дългове, а само обич, свобода и искреност. Гледах родителите си, които след 30 години брак и толкова много проблеми се обичат и се държат един с друг като две деца, вечно влюбени в новия ден. Усещах страхотното им приятелство, доверието, изборите им и не мислех, че брачните халки са ги задържали в такива отношения. Те си бяха първи и единствени - ниаккви изневери, ниаккви бягства, никакви чувства встрани. А ако ги е имало, били са сложени на масата, като както могат да се сложат тежки истини само между истински приятели.
Но растях и виждах, че моето семейство е изключение. Родителите на съучениците ми се развеждаха, изневеряваха си, виждах страшната болка, която скандалите и тайните им причиняваше. Виждах празни бракове, лишени опт смисъл, от приятелство, от искреност. Виждах ги навсякъде.
После порастнах още и виждах същото, но ставашще все по-страшно. Младите семейства не издържаха по 5 години. Виждах единствено затворени, притежавани хора, които мислят, че това е нормално. И се зарекох, че никога не искам да се омъжвам. Търсех примера на моето семейство, търсех съпрузите-приятели, които се обичат без халки.
От една страна цялото безсмислие на този договор за пред общността, а от друга целият страх от наблюденията и преживяванията, които бях натрупала ме доведе до там категорично да откажа на любимия, когато ми предложи. И заживяхме заедно като двама човека, които се обичат и си помагат.
Бях толкова щастлива, че се случва, докато най-сетне не разбрах, че е егоистично от моя страна да се страхувам от едната халка и склоних на сватба. Няма да лъжа - подготовката и организирането на този ден е едно от най-красивите неща, които ми се е случвало. Суетнята, шума, панделките, роклята - всичко това изпълва сърцето ми с много сладки емоции.
Но се моля тази сватба да остане просто един преживян празник, повод за радостни сълзи и танци. Разбира се за нерелигиозен човек като мен, щеше да е кошмар да отида в църква и за щастие, годеника ми е на същото мнение, но все още в мен остават въпроси и може би някакъв страх.
Ще съмуеем ли да опазим връзката си, такава каквато я имаме или след надяването на брачния ярем - всичко ще се промени?! Ще бъдем ли едни от многото, провалили се - от онези, които си изневеряват, които се лъжат...или ще успеем да изкачим с помощта на някакво брачно обещание, любовта си на един следващ етап?!
Много хора ми се карат, че щом мисля така за брака, за аккво въобще се женя и като им кажа, че е защото искам да се видя в бяла, голяма рокля - ми казват, че за мен няма нищо свято. То това е истината. Просто истината. Не ми трябва пр5ъстен, за да обичам този човек, за бога не ми трябва даже да го виждам, за да го обичам. Не искам да се разписвам като негов притежател, не искам да ми се кълне във вярност. Искам да сме си приятели и толкова. Дали това опростяване на брака означава, че за мен няма нищо свято и че приемам живота на шега. Може би?! Но това е простата истина - сватбата е просто един празник..един от многото в живота ни и искам това да е така.
Не търся в брака сигурност, нито дългове, нито нищо. Намерила съм вече своя най-добър приятел, който е също толкова свободен да бъде себе си, колкото и аз. Толкова! Всяко усложняване от тук нататък ми се вижда толкова абсурдно.
Търсене
За този блог
Гласове: 5980
