Постинг
25.03.2014 09:38 -
Писмо по вятъра
Автор: amrita
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1649 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 25.03.2014 09:38
Прочетен: 1649 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 25.03.2014 09:38
Обичам да изпращам писма. Това ми дава правото да мисля, че пиша до света, че докосвам човешки животи, че общувам с Вселената.
Преди писмата ми по вятъра бяха адресирани до един определен мъж, ако и в тях да побирах много повече от прости, лични обяснения. и ги изпращах по вятъра, защото не можех да ги пращам на него.
Днес обаче ми иска да променя традицията. Вече този мъж не присъства в адресната книга на сърцето ми, ако и да е останал в сърцето ми като спомен за нещо преживано. Днес искам да изпратя вятъра с една по-друга вест, да напиша послание не до точно някой определен човек, а до всеки, който почувства, че това писмо е за него. Дали защото в мен узря една по-друга любов, или заради символиката на този ден, но моя приятел със синята риза се събуди рано и явно е скитал из росата, защото когато се прибра ухаеше на пролетна утрин и носеше в ръцете си клонки от неразцъфнали мечти, готови някоя нежна ръка да ги тласне по пътя на сбъдването.
Днес писмото ми е до теб, непознати приятелю и искам да ти разкажа в него за красотата на делника. За онези малки неща, които срещаме по пътя си всеки ден и не знам защо забравяме да споменен като свое богатство. Онези усмивки и очи, които подминаваме и за които забравяме да благодарим. Днес искам да ти разкажа нещо простичко, защото излишни са високопарните думички, когато става въпрос за нас хората и мястото ни под слънцето.
Вчера се разхождах под дъжда. После започна да гърми и да свитка. А аз ходех, щастлива от това, че съм мокра до костите си и бързах към вкъщи, където ме чакаха две топли ръце и чаша ароматно кафе. Почувствах се...хм...вълшебна, знаеш ли?! Почувствах в себе си онази свобода и смелост, с които някога се втурвах в клоните на черешата без да мисля за това, че е високо, опасно и може би леко глупаво. Почувствах се заредена, заредена с толкова много радост, че усмивката не можеше да слезе от лицето ми, а краката ми не знам защо самички решиха да танцуват, вместо да вървят.
Приятелю, виждаш ли колко малко ни трябва, за да бъдем истинки, колко малко ни е необходимо, за да усетим цялото щастие на Вселената как свободно циркулира в кръвта ни и ни кара да бъдем малко по-луди и малко по-нежни.
Понякога плача, приятелю. Плача, защото виждам тъжните лица на хората, виждам страха в очите им, виждам как отчаяно са се хванали за познатия си свят и не посмяват да излязат под дъжда и да танцуват. О, да, те казват, че е просто налудничаво, но истинската причина е, че изпитват неудобство, страх, срам. Все емоции, които затлачват душата им и им пречат да изпитат свободата. и винаги онова толкова несъстоятелно "Какво ще кажат хората" Ами..ще кажат онова, което ще кажат.
Днес е благовещение, приятелю. Благата вест?!?! Може би и днес имаме нужда от вестители, които да изкрещят на света "Господ е тук, в теб, в сърцето ти и ти можеш да обичаш и твориш чрез ръцете си от негово име" Странното е, че това не е никаква новост, а всеки ден я забравяме. Аз си я перипомних вчера под дъжда и седнах да напиша това писмо, за да ти разкажа за това.
Оттук насетне оставям на вятъра да отнесе думите ми, там където са нужни, там където ще ги посрещнат или изгонят, там където ще докоснат....
Преди писмата ми по вятъра бяха адресирани до един определен мъж, ако и в тях да побирах много повече от прости, лични обяснения. и ги изпращах по вятъра, защото не можех да ги пращам на него.
Днес обаче ми иска да променя традицията. Вече този мъж не присъства в адресната книга на сърцето ми, ако и да е останал в сърцето ми като спомен за нещо преживано. Днес искам да изпратя вятъра с една по-друга вест, да напиша послание не до точно някой определен човек, а до всеки, който почувства, че това писмо е за него. Дали защото в мен узря една по-друга любов, или заради символиката на този ден, но моя приятел със синята риза се събуди рано и явно е скитал из росата, защото когато се прибра ухаеше на пролетна утрин и носеше в ръцете си клонки от неразцъфнали мечти, готови някоя нежна ръка да ги тласне по пътя на сбъдването.
Днес писмото ми е до теб, непознати приятелю и искам да ти разкажа в него за красотата на делника. За онези малки неща, които срещаме по пътя си всеки ден и не знам защо забравяме да споменен като свое богатство. Онези усмивки и очи, които подминаваме и за които забравяме да благодарим. Днес искам да ти разкажа нещо простичко, защото излишни са високопарните думички, когато става въпрос за нас хората и мястото ни под слънцето.
Вчера се разхождах под дъжда. После започна да гърми и да свитка. А аз ходех, щастлива от това, че съм мокра до костите си и бързах към вкъщи, където ме чакаха две топли ръце и чаша ароматно кафе. Почувствах се...хм...вълшебна, знаеш ли?! Почувствах в себе си онази свобода и смелост, с които някога се втурвах в клоните на черешата без да мисля за това, че е високо, опасно и може би леко глупаво. Почувствах се заредена, заредена с толкова много радост, че усмивката не можеше да слезе от лицето ми, а краката ми не знам защо самички решиха да танцуват, вместо да вървят.
Приятелю, виждаш ли колко малко ни трябва, за да бъдем истинки, колко малко ни е необходимо, за да усетим цялото щастие на Вселената как свободно циркулира в кръвта ни и ни кара да бъдем малко по-луди и малко по-нежни.
Понякога плача, приятелю. Плача, защото виждам тъжните лица на хората, виждам страха в очите им, виждам как отчаяно са се хванали за познатия си свят и не посмяват да излязат под дъжда и да танцуват. О, да, те казват, че е просто налудничаво, но истинската причина е, че изпитват неудобство, страх, срам. Все емоции, които затлачват душата им и им пречат да изпитат свободата. и винаги онова толкова несъстоятелно "Какво ще кажат хората" Ами..ще кажат онова, което ще кажат.
Днес е благовещение, приятелю. Благата вест?!?! Може би и днес имаме нужда от вестители, които да изкрещят на света "Господ е тук, в теб, в сърцето ти и ти можеш да обичаш и твориш чрез ръцете си от негово име" Странното е, че това не е никаква новост, а всеки ден я забравяме. Аз си я перипомних вчера под дъжда и седнах да напиша това писмо, за да ти разкажа за това.
Оттук насетне оставям на вятъра да отнесе думите ми, там където са нужни, там където ще ги посрещнат или изгонят, там където ще докоснат....
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 5980
