Постинг
30.05.2014 02:25 -
Писмо до моя съпруг
Обич моя,
докато ти си почиваш и сладък сън е облял тялото ти, аз пак избягах с моя приятел в страната на безвремието. Тичахме под звздите и вдишвахме аромат на ,натежал от цвят, бъз, а после се изкъпахме голи в дъжда. Но среднощното ни приключение не донесе стих, а една тишина, една пълна тишина. Толкова пълна, колкото може да бъде само тази, настъпила след въздишка.
Докато аз изписвам своите букви, моят приятел със синята риза си опъва дрехата под звездите. Голям щурак е - вярва, че така сутрин тя ухае на луна и на вълшебства. Но зает да разговаря с нощта, аз си откраднах малко тишина за моите писма.
Затова ти пиша, защото ми е хубаво. Защото съм щастлива, спокойна, усмихната. И искам да ти подаря това усещане. С вярата, че така сънят ти е по-лек, а сънищата по-прекрасни.
Дали някога писмата ми ще стигнат обаче да изразя всичко онова, което чувствам?!
Съмнявам се всъщност да успеят, но ти виж зад думите, усети онова съкровеното, което не се чете с очи, което е някъде там. Може би в същия този свят, в който, моят приятел има синя риза и вярва, че тя ухае на бъз и луна.
Там ще прочетеш любов и устрем към свобода, ще намериш безусловност и безкрай, ще видиш тишината на уюта. Ще прочетеш обещания и благодарност, надежди и страх, мечти и желания. Цял живот, всеки ред, всяка дума и стих аз неуморно ще опитвам да пресъздавам този свят. Защото в Абсолюта има една ненадмината по съвършенство красота, която може да те накара да почувстваш как живееш без дъх и растеш без тяло. Там е пространството на изключителното, на невъзможното, на сакралното. Може би там някъде е и Господ. Или пък той е всичко това и се намира волята му във всестранното, всепроникващо усещане за вечна промяна и вечно съприкосновение?!
Сигурно няма друга съпруга, която пише такива любовни писма до съпруга си?! Но ти ме разбираш, аз знам. Би било напълно безмислено да ти обяснявам как сърцето ми забива по-силно щом те докосна или как по цял ден си мисля дали си добре. Безмислено не защото не е истина, а защото е твърде малка, незначителна част от истината. И ако ще измервам любовта си с нея, то с категоричността на най-строгия съдник, бих си сложила присъдата - нищета и помпозност.
Ако нещо винаги съм презирала е онази способност на малките души да се опитват да ускрасяват прекалено цветно и натруфено, нещо прекалено незначително, вярвайки, че това напълно задоволява потребностите на другите, а и собствените им такива. Не няма да ти казвам как те сънувам, или как обичам аромата ти, или колко се възбуждам от дрезгавия шепот във врата ми. Но ще ти кажа, че знам. Знам, че гогато ме прегръщаш, ме завиваш с тялото си, за да ми е по-топло и удобно и прозирам безкрайната ти грижа в този толкова на пръв поглед простичък жест. Знам, че старанието, което влагаш във всеки малък детайл от построяването на нашия дом, е всъщност начина, по който украсяваш душата ми и прозирам в умората ти, желание да създаваш уют. Знам, че когато ставаш сутрин се стараеш да си по-тих от сянка, за да не нарушиш почивката ми и знам, че това е твоят начин да ми покажеш, че ми даваш свобода да бъда себе си, защото аз пак съм писала стихове до 5 сутринта. Даваш ми право на безсъние, право да тичам гола под дъжда с моя приятел със синя риза, а усмивката ти и нежната целувка в челото сутрин ми казват колко радостен те прави това.
И понеже съм трогната, благодарна на шанса да имам приятел като теб до себе си, аз се старая да пълня онова, което ти създаваш с много положителни емоции, с много смях и много любов...и с много вдъхновение. Затова пея, когато готвя и танцувам, докато почиствам прахта от мебелите. Затова замесвам хляба с усмивка. Затова приготвям супите винаги по рецептата: две щипки сол и две любов. Може би затова и писмото ми не е от обичайните любовни писма, но знам, че вече си усетил колко любов всъщност вливам в редовете му.
А понеже любовта не бива да се затваря в клетката на егоизма, това писмо не е на нощното ти шкафче, а е тук, достъпно за хората. Защото сме едно цяло със света, обич моя, а той заслужава любов...
-----------------------------------------------------------------------------------------------------
и малко музика...ТУК
докато ти си почиваш и сладък сън е облял тялото ти, аз пак избягах с моя приятел в страната на безвремието. Тичахме под звздите и вдишвахме аромат на ,натежал от цвят, бъз, а после се изкъпахме голи в дъжда. Но среднощното ни приключение не донесе стих, а една тишина, една пълна тишина. Толкова пълна, колкото може да бъде само тази, настъпила след въздишка.
Докато аз изписвам своите букви, моят приятел със синята риза си опъва дрехата под звездите. Голям щурак е - вярва, че така сутрин тя ухае на луна и на вълшебства. Но зает да разговаря с нощта, аз си откраднах малко тишина за моите писма.
Затова ти пиша, защото ми е хубаво. Защото съм щастлива, спокойна, усмихната. И искам да ти подаря това усещане. С вярата, че така сънят ти е по-лек, а сънищата по-прекрасни.
Дали някога писмата ми ще стигнат обаче да изразя всичко онова, което чувствам?!
Съмнявам се всъщност да успеят, но ти виж зад думите, усети онова съкровеното, което не се чете с очи, което е някъде там. Може би в същия този свят, в който, моят приятел има синя риза и вярва, че тя ухае на бъз и луна.
Там ще прочетеш любов и устрем към свобода, ще намериш безусловност и безкрай, ще видиш тишината на уюта. Ще прочетеш обещания и благодарност, надежди и страх, мечти и желания. Цял живот, всеки ред, всяка дума и стих аз неуморно ще опитвам да пресъздавам този свят. Защото в Абсолюта има една ненадмината по съвършенство красота, която може да те накара да почувстваш как живееш без дъх и растеш без тяло. Там е пространството на изключителното, на невъзможното, на сакралното. Може би там някъде е и Господ. Или пък той е всичко това и се намира волята му във всестранното, всепроникващо усещане за вечна промяна и вечно съприкосновение?!
Сигурно няма друга съпруга, която пише такива любовни писма до съпруга си?! Но ти ме разбираш, аз знам. Би било напълно безмислено да ти обяснявам как сърцето ми забива по-силно щом те докосна или как по цял ден си мисля дали си добре. Безмислено не защото не е истина, а защото е твърде малка, незначителна част от истината. И ако ще измервам любовта си с нея, то с категоричността на най-строгия съдник, бих си сложила присъдата - нищета и помпозност.
Ако нещо винаги съм презирала е онази способност на малките души да се опитват да ускрасяват прекалено цветно и натруфено, нещо прекалено незначително, вярвайки, че това напълно задоволява потребностите на другите, а и собствените им такива. Не няма да ти казвам как те сънувам, или как обичам аромата ти, или колко се възбуждам от дрезгавия шепот във врата ми. Но ще ти кажа, че знам. Знам, че гогато ме прегръщаш, ме завиваш с тялото си, за да ми е по-топло и удобно и прозирам безкрайната ти грижа в този толкова на пръв поглед простичък жест. Знам, че старанието, което влагаш във всеки малък детайл от построяването на нашия дом, е всъщност начина, по който украсяваш душата ми и прозирам в умората ти, желание да създаваш уют. Знам, че когато ставаш сутрин се стараеш да си по-тих от сянка, за да не нарушиш почивката ми и знам, че това е твоят начин да ми покажеш, че ми даваш свобода да бъда себе си, защото аз пак съм писала стихове до 5 сутринта. Даваш ми право на безсъние, право да тичам гола под дъжда с моя приятел със синя риза, а усмивката ти и нежната целувка в челото сутрин ми казват колко радостен те прави това.
И понеже съм трогната, благодарна на шанса да имам приятел като теб до себе си, аз се старая да пълня онова, което ти създаваш с много положителни емоции, с много смях и много любов...и с много вдъхновение. Затова пея, когато готвя и танцувам, докато почиствам прахта от мебелите. Затова замесвам хляба с усмивка. Затова приготвям супите винаги по рецептата: две щипки сол и две любов. Може би затова и писмото ми не е от обичайните любовни писма, но знам, че вече си усетил колко любов всъщност вливам в редовете му.
А понеже любовта не бива да се затваря в клетката на егоизма, това писмо не е на нощното ти шкафче, а е тук, достъпно за хората. Защото сме едно цяло със света, обич моя, а той заслужава любов...
-----------------------------------------------------------------------------------------------------
и малко музика...ТУК
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 5980
