Постинг
21.07.2014 02:50 -
Едно кръстовище остана някъде...
Дали забравих всичко?!
Дали отмина всеки белег?!
Дали зарастнаха раните?
Когато слънцето отново
се върна във очите ми
и усмивка озари лицето пак,
тогава се върна
и слънцето в небето
и разбрах,
че светът около мен е същият,
като този вътре в мен.
И аз съм му създател.
Но дали забравих всичко,
дали докрай отмина тази сянка,
дали остана белег-рана,
която просто не зараства?
Дали докрай простих
за всеки път, когато
заспивах разплакана.
Денят, в който се
сбъдва всяка тиха мечта,
кръстих простичко "днес".
Без минало, без бъдеще,
сбъдванията не живеят там.
Разбрах, че това е щастието
и че аз самата го избирам.
Но дали докрай изтрих
всяка тревога и всяка следа?!
Дали не се връща стиха,
дали не угасва и смеха?
Дали докрай и всичко платих,
всяка нейна рана и сълза,
всяка вечер, във която
е заспивала разплакана
и нищо не е могло да утеши
тревожното усещане,
че нещо се руши?
Дали докрай си простих?
Когато се върна онова усещане
за радост, отново танцувах,
и се смях, и пях и флиртувах.
Верни приятели с мене празнуваха,
а нощта празнуваше с нас.
Тогава разбрах,
че изборите носят своите последствия.
Понякога са уроци слеед грешки,
понякога са луди и гръмки фиести.
И започнах да избирам със сърцето,
защото узнах, че то търси винаги
най-доброто място за мен.
Но дали докрай се преродих,
дали нещо още не горчи?!
Една вина понякога вали.
Дали върнах точно ресто
на всяка суета?
Дали полирах добре и съвестта?
Когато върнах силата в ръцете си
оттам излетяха гълъби
и песента ми се понесе
на крилете им.
Кръстих този миг "посвещение"
и разбрах, че няма по-голямо щастие
от това да се научиш
да се посвещаваш.
И дарбата си, твоята си, святата
да се научиш да я подаряваш
на хората.И повярвах пак в доброто.
Но всичко ли забравих,
и всичко ли до края излекувах?
Едно кръстовище остана някъде
без да знам защо съм го сънувала.
Дали отмина всеки белег?!
Дали зарастнаха раните?
Когато слънцето отново
се върна във очите ми
и усмивка озари лицето пак,
тогава се върна
и слънцето в небето
и разбрах,
че светът около мен е същият,
като този вътре в мен.
И аз съм му създател.
Но дали забравих всичко,
дали докрай отмина тази сянка,
дали остана белег-рана,
която просто не зараства?
Дали докрай простих
за всеки път, когато
заспивах разплакана.
Денят, в който се
сбъдва всяка тиха мечта,
кръстих простичко "днес".
Без минало, без бъдеще,
сбъдванията не живеят там.
Разбрах, че това е щастието
и че аз самата го избирам.
Но дали докрай изтрих
всяка тревога и всяка следа?!
Дали не се връща стиха,
дали не угасва и смеха?
Дали докрай и всичко платих,
всяка нейна рана и сълза,
всяка вечер, във която
е заспивала разплакана
и нищо не е могло да утеши
тревожното усещане,
че нещо се руши?
Дали докрай си простих?
Когато се върна онова усещане
за радост, отново танцувах,
и се смях, и пях и флиртувах.
Верни приятели с мене празнуваха,
а нощта празнуваше с нас.
Тогава разбрах,
че изборите носят своите последствия.
Понякога са уроци слеед грешки,
понякога са луди и гръмки фиести.
И започнах да избирам със сърцето,
защото узнах, че то търси винаги
най-доброто място за мен.
Но дали докрай се преродих,
дали нещо още не горчи?!
Една вина понякога вали.
Дали върнах точно ресто
на всяка суета?
Дали полирах добре и съвестта?
Когато върнах силата в ръцете си
оттам излетяха гълъби
и песента ми се понесе
на крилете им.
Кръстих този миг "посвещение"
и разбрах, че няма по-голямо щастие
от това да се научиш
да се посвещаваш.
И дарбата си, твоята си, святата
да се научиш да я подаряваш
на хората.И повярвах пак в доброто.
Но всичко ли забравих,
и всичко ли до края излекувах?
Едно кръстовище остана някъде
без да знам защо съм го сънувала.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 5980
