Ти си мойта сила за живот,
вдъхновение за полет,
светлото на пътя, моя зов,
за да откривам себе си,
за да се градя с любов.

Той е моята слабост,
болестта на моя храм.
Помръкването на деня,
желанието да бягам
и да се изгубя в тъмнина.

Ти си ми подарък
след дни на изпитания.
Цярът, който мие раните,
копнежа ми за нещо ново,
изградено от любов.

Той е моя казън,
моят изпит най-суров,
той е онова жестокото
усещане за хедонизъм,
обгърнат в тъмнина.

Ти си моята дъга,
моята пролет и въздаждане,
огън, който съживява душа,
моята утеха, сила и мечта,
моята истинска любов.

Той е моят залез,
моето умиране и тишина.
Грях на моите сетива,
моето проклятие,
той е тъмното
във моята душа.

И двамата ми трябвате
еднакво,
пияното за да изсвири
своята песен.
За да имам синьото, което
изгрява, когато
денят и нощта се прощават.

В себе си ви нося,
и ви помирявам,
на оная тънка синя линия.
Съвест, вина...не познава
сърцето ми -
трябвате му еднакво
и двамата.