За всеки косъм бял в косите ти от мен,
казваш: "От страх е бил, дете.
Когато прохождаше и когато падаше,
когато не заспиваше, защото нещо те боли,
а аз разтривах челото ти с палец.
Когато тръгваше нанякъде,
и не прегръщаше своя старец,
а после се сещаше и се изтичваше
обратно...за да те целуна в челото,
а аз ти виках "Леко, ще се спънеш"
И ти се спъваше,
защото не внимаваш.
Всички тези дни, докато растеше
и всичките, докато аз не умра,
всеки бях косъм е страх за теб,
страх, че нещо те боли,
страх, че може да паднеж."

А бръчките, татко,
тези дълбоки бразди, които оставих
по лицето ти, когато те ядосвах.

"Не - казваш ми - те не са от страх,
но не са и от ядове, мое дете.
Те са от веселия смях,
който се разливаше в мен,
когато прохождаше и колко смешно
се изправяше - като малък, упорит бръмбар.
От усмивките, когато заспиваше,
победила болката.
От широката усмивка, когато се затичваше към мен.
Всичките тези бръчки са от смях,
защото избрах да остарявам красиво"

Ами сълзите, които плачеш заради мен,
ръката, която не позна умора,
за да ми подсигури и хляб и слънчев ден.

"Сълзите ги плача, защото пречистват,
а напуканите ми от работа ръце - избрах ги сам,
но не заради теб, а защото си избрах
живот във честен труд.
Да посаждам, да строя, да се ровя във калта -
никога не ме е било срам,
та аз откривам смисъла в това.
Това е моя начин да покажа,
че ме е грижа за тази земя,
че ме е грижа не само за батко ти и теб,
а за всичките деца"

Но, татко, остави ме, нека ти благодаря!
"Не, ти не ми дължиш това,
нищо и на никого във този свят
ти всъщност не дължиш.
Единствено на себе си,
и само онова, което ти решиш.
Благодарности? За какво са ми те,
по-добре направи от това твоето кафе
и ела да погледаме изгрева.
Идва нов ден, чуваш ли птиците?
Нов ден с нова надежда,
с нови поводи за искреност и за усмивки."